Източник на снимката: startphoto.bgКак се "лекуваха" недъзите в българския футбол
Дори и най-великите ни отбори в историята са завършвали годината с една победа
- 22/11/2025
Победата с 2:1 срещу Грузия сложи край на една неособено позитивна година за националния отбор. Играчите на Александър Димитров (а преди това на Илиан Илиев) записаха само един успех, 2 равен и цели 8 загуби в 10 двубоя, обхващащи плейофа на Лигата на нациите срещу Ейре, 2 контроли и квалификациите за Мондиал 2026. „Лъвовете“ ще завършат годината на 88-о място в ранглистата на ФИФА, което е най-слабото класиране през декември в историята ни. Ако се придържаме към цифрите трябва да отбележим, че освен повтаряне на първите ни три участия в световни квалификации, приключили без успех, успехът над Грузия ни размина с това да запишем 15-ата нулева година в историята на представителния тим. Последният такъв случай не бе никак далеч – през 2023 г., а по този начин приключват първите 5 състезателни години на футболните ни национали (1924-29, като през 1928 г. нямаме срещи). 18 пък са летата, в които завършваме със самотна победа, като кратка справка показва, че във всички от тези случаи са замесени най-славните формации в историята на родния футбол.
За пръв път това се случва през 1930 г., когато най-накрая успяваме да завоюваме успех от 17-ия опит – 5:3 срещу Румъния в София. Това се случва въпреки факта, че започваме двубоя в намален състав, тъй като Никола Стайков – Толето е пуснат по-късно от работа и закъснява. Нападателят на Славия, съотборниците му Константин Ефремов, Асен Пешев, Асен Панчев и селекционера Павел Грозданов само 2 години по-късно ще изненадат всички и ще спечелят Балканската купа насред Белград, в резултат на което са посрещнати в София като герои. През 1933 и 1934 г. обаче националите завършват с по 1 победа, като поражението с 0:13 от Испания и трите загуби със същата голова разлика на Балканската купа в Букурещ карат министър-председателят Никола Мушанов да инициира временна забрана за участие в международни мачове. Домашната Балканска купа от 1935 г. е последвана от истински бинарен код в годините до Втората световна война – 1 победа през 1936 г., още една през 1937 г., нито една година по-късно и един самотен успех през 1939 г. По време на глобалния конфликт играем изкючително рядко и така се оказва, че между 1940 и 1946 г. нямаме дори един успех, а през 1947 г. се задоволяваме с това да надвиемт Албания. Тъмните времена продължават и между 1949 и 1954 г. записваме само 3 победи, като през 1951 г. държавните и партийни ръководители решават, че не сме достатъчно добри да играем срещу никого. Говорим за формация, съставен от златния отбор на ЦДНА със Стефан Божков, Димитър Миланов, Панайот Панайотов – Гацо, Иван Колев и Крум Янев, която през 1956 г. ще спечели бронзов медал на олимпийските игри в Мелбърн. През 1958 г. част от нея е и нападателят на Спартак Пловдив Тодор Диев, но това се оказва достатъчно само за една победа за календарната година – 1:0 като гост на Чехословакия.
Истинският шок идва през 1970 г., когато България играе на трето поредно световно първенство, а състава за откриващия ни мач с Перу включва имена като Симеон Симеонов, Александър Шаламанов, Димитър Пенев, Христо Бонев, Петър Жеков, Димитър Якимов и Динко Дерменджиев. Георги Аспарухов почва на резервната скамейка, тъй като не е възстановен от своята контузия, а играчи от ранга Добромир Жечев, Борис Гаганелов и Георги Попов – Тумби също остават в запас. С подобна плеяда звезди печелим само точка на финалите в Мексико, а за цялата година побеждаваме само веднъж в 11 срещи (3:1 в напълно безмислена контрола с Перу в началото на годината). 8 години по-късно най-добрите отбори в света играят на Мондиала в Аржентина, докато Андрей Желязков, Чавдар Цветков, Георги Денев и компания трябва да се пуснат във високопрофилни контроли, мачове за Балканска купа и европейски квалификации. Записваме общо 14 мача (куриозното е, че два от тях се играят на една и съща дата – 26 април 1978 г.), но успяваме да надделеем само над Румъния (2:0). Едва ли само социално-политическите промени в страната в края на 80-те години са причина през 1989 и 1990 г. да имаме по една победа на година. През по-голямата част от времето селекционер е Иван Вуцов, а при победата с 3:0 над Румъния в Букурещ на терена се появяват 8 играчи, които през лятото на 1994 г. ще накарат света да говори за тях. През 2011 г. в отбора са два от „трите коня“ – Стилиян и Мартин Петрови, но техните усилия стигат само за успех с 1:0 като гост на Кипър в контрола. През 2019 и 2020 г. лидер на отбора е Ивелин Попов, но вероятно в този момент нихилизма на феновете към собствения им национален тим вече се бе настанил стабилно и общо двата успеха за периода не учудваха никого.
Сега за да видим реакцията на обществеността на тези серии е необходимо просто да прочетем коментарите под която и да е публикация на тема „представителен тим“, докато за тези от миналото ще се доверим на пожълтелите вестникарски страници. През 1953 г. на страниците на „Литературен фронт“ писателят Боян Балабанов прави следния анализ на националите: „ Съвършено ясни са причините за лошото представяне на нашия отбор. Най-общо те се свеждат до следното: недостатъчно вещ подбор на състезателите с оглед на техните качества и перспективи за бъдещо развитие, неправилни методи на работа с тях и невярна тактическа ориентация на отбора с оглед играта на противника в съответната среща. С малки изключения, нашите национали не владеят топката задоволително, не могат да се ориентират бързо в цялото футболно поле, не са достатъчно повратливи и маневрени. Отговорните треньори се оправдават обаче с недисциплннираността на отделни играчи, които не изпълнявали тактическите им указания, от една страна, и от друга — с незавидната техника изобщо на нашия отбор.“ Само 3 години след тази статия „скарания с техниката“ Иван Колев попада в десетката на първата класация за „Златната топка“, тъй като явно от френското издание имат по-занижени критерии от „Литературен фронт“...
След Мондиал’70 излиза прословутата статия в партийния орган „Работническо дело“ „Докога ще се търпят недъзите в българския футбол?“ Статутът на футбола като най-популярен спорт е атакуван с аргумента, че той е станал „галено дете”, а някои играчи - „цехови майстори” и „звезди”, чието разглезване ги тласка към „грубо нарушаване на дисциплината и социалистическия морал”. „Причините за неуспеха в Мексико трябва да се търсят преди всичко в общото незадоволително състояние на българския футбол, в неговото чувствително изоставане в сравнение с ведущите отбори от Европа и Южна Америка, където футболът е стигнал високи върхове. Тези причини имат началото си в ниското равнище на учебно-тренировъчната работа във футболните отбори на физкултурните дружества, където господствува грубият практицизъм и погрешни концепции за дефанзивна игра, пре небрежително отношение към спортното трудолюбие, запалянковщината, доволство от временни успехи във вътрешното първенство, безпринципни отстъпки пред „големите таланти“, страх и неверие в силите на млади и действително талантливи футболисти, подценяване на моралните фактори и стимули и преклонение пред материалните“, четем на страниците на „Отечествен фронт“. Очевидно Полша на Дейна и Нидерландия на Кройф, които елиминираме в квалификациите, не са сред „ведущите“ отбори в Европа според авторите, а заточването на тима на лагер в Белмекен преди шампионата изобщо не се взема предвид като фактор за резултатите.
През 1980 г. в предаването „Всяка неделя“ на Българската телевизия в продължение на няколко седмици върви рубрика, в която десетки футболисти и деятели дават своите оценки и мнения по какъв начин може да се осъществи взетото година по-рано решение на Секретариата на ЦК на БКП „За решително издигане равнището на българския футбол“. По време на своята беседа с Иван Славков водещия Кеворк Кеворкян казва: „Нашият най-голям клубен успех е дело на ЦСКА - полуфинал през 1967 година срещу Интер. Това стана между фиаското в Англия през 1966 година и още по-голямото фиаско на първенството в Мексико ... Сетне последваха епичните битки на наши тимове с Аякс - и какво от това? А дали днес има толкова наивен човек, който да мисли, че след победата над Нотингам Форест... всичко в нашия футбол е наред?“. Авторът на тази мисъл вероятно би се изненадал, че в следващия век елиминиранията на Нотингам, Ливърпул, Реал Сосиедад, Монако, Щутгарт и победите над Барселона, Байерн се приемат за успех, а фиаско има само тогава, когато националите не се класират на голям форум. От своя страна Батето казва нещо много мъдро, призовавайки да се гледа контекста на големия спорт. „Едно сравнително успешно (а за някои катастрофално) участие на България на световните футболни финали е много повече от онова, до което може да се добере един наш боксьор. Никой не може да си представи, че Мохамед Али може да бъде бит от един българин, но мнозина мислят, че нашите футболисти трябва да станат световни шампиони ... Трябва да намерим действителната мярка, с която да мерим представянето на нашия футбол. И тогава да кажем добър ли е той или лош.“
За годините след 10 ноември 1989 г. едва ли има смисъл да говорим. След като още в средата на 1993 г. вестник „Гол“ обявява, че „отборът на Пенев няма да ходи на световните“, чудото на „Парк де Пренс“ все пак се случва. По-малко от месец след успеха над „петлите“ на страниците на „Меридиан спринт“ обаче Тодор Янакиев настоява, че България няма подходящ треньор за нещо голямо и трябва да се търси или чужденец, или Георги Василев да съвместява двете длъжности. „Обидно и жалко е страни като Дания, Норвегия, Ейре, Швейцария, Израел да напредват неимоверно бързо, а ние да тъпчем на едно място. Но те го правят именно със сериозна безкомпромисна, компетентна, целенасочена работа. България в момента има много добри и добри футболисти – много опитни, зрели и млади. Няма само треньор на отбора, който да го поведе към големи мачове в САЩ“, отсича авторът. Само за справка – нито една от тези държава не достига полуфинал на световно първенство, а Израел дори не са и близо до това да се класират за него. След загубата на старта срещу Нигерия за националите се отваря кутията на Пандора, а по-любопитните могат да надникнат в течението на вестник „Нощен труд“ и да видят по какъв начин са наричани бъдещите герои на нацията. В по-ново време пък репликата на Мартин Петров към журналистите „Вие не сте българи“ накара вестник „Меридиан мач“ в продължение на месеци да го изписва навсякъде като Българина (включително в статистиката за мачовете), а вестник „Сега“ му посвети материал „За ритнитопковеца от Враца и простащината“. В периода когато не говореше с представителите на четвъртата власт пък Стилиян Петров бе обявен за „Капитан Немо“. Само Димитър Бербатов си знае колко критики изтърпя след отказа му да играе за националния отбор, но в последните години успешно влезе в ролята на Месията, който ще спаси футбола ни.
Неусетно тази статия се превърна в своеобразна „Историята на хейта по българския национален отбор и футбола ни като цяло“. Всичко казано дотук илюстрира един факт, който е крайно неудобен за мнозина – представителният тим получава подкрепа само тогава, когато има резултати. При липса на такива, нещо, което застига абсолютно всички личности, които в днешно време се намират в пантеона на най-великата игра у нас, се появяват множество рецепти и лечители, обещаващи чудодейни резултати. Фактите обаче са неоспорими – за 101 години съществуване „лъвовете“ имат 28 години, в които записват нито една или една победа, а още в 5 случая по различни причини дори нямат официален мач. Когато в 33% от своето съществуване си в миманса е много трудно да имаш претенции за величие. Това е като да пълниш „Васил Левски“ веднъж на 16 години и след това да казваш колко милееш за българския футбол.
За пръв път това се случва през 1930 г., когато най-накрая успяваме да завоюваме успех от 17-ия опит – 5:3 срещу Румъния в София. Това се случва въпреки факта, че започваме двубоя в намален състав, тъй като Никола Стайков – Толето е пуснат по-късно от работа и закъснява. Нападателят на Славия, съотборниците му Константин Ефремов, Асен Пешев, Асен Панчев и селекционера Павел Грозданов само 2 години по-късно ще изненадат всички и ще спечелят Балканската купа насред Белград, в резултат на което са посрещнати в София като герои. През 1933 и 1934 г. обаче националите завършват с по 1 победа, като поражението с 0:13 от Испания и трите загуби със същата голова разлика на Балканската купа в Букурещ карат министър-председателят Никола Мушанов да инициира временна забрана за участие в международни мачове. Домашната Балканска купа от 1935 г. е последвана от истински бинарен код в годините до Втората световна война – 1 победа през 1936 г., още една през 1937 г., нито една година по-късно и един самотен успех през 1939 г. По време на глобалния конфликт играем изкючително рядко и така се оказва, че между 1940 и 1946 г. нямаме дори един успех, а през 1947 г. се задоволяваме с това да надвиемт Албания. Тъмните времена продължават и между 1949 и 1954 г. записваме само 3 победи, като през 1951 г. държавните и партийни ръководители решават, че не сме достатъчно добри да играем срещу никого. Говорим за формация, съставен от златния отбор на ЦДНА със Стефан Божков, Димитър Миланов, Панайот Панайотов – Гацо, Иван Колев и Крум Янев, която през 1956 г. ще спечели бронзов медал на олимпийските игри в Мелбърн. През 1958 г. част от нея е и нападателят на Спартак Пловдив Тодор Диев, но това се оказва достатъчно само за една победа за календарната година – 1:0 като гост на Чехословакия.
Истинският шок идва през 1970 г., когато България играе на трето поредно световно първенство, а състава за откриващия ни мач с Перу включва имена като Симеон Симеонов, Александър Шаламанов, Димитър Пенев, Христо Бонев, Петър Жеков, Димитър Якимов и Динко Дерменджиев. Георги Аспарухов почва на резервната скамейка, тъй като не е възстановен от своята контузия, а играчи от ранга Добромир Жечев, Борис Гаганелов и Георги Попов – Тумби също остават в запас. С подобна плеяда звезди печелим само точка на финалите в Мексико, а за цялата година побеждаваме само веднъж в 11 срещи (3:1 в напълно безмислена контрола с Перу в началото на годината). 8 години по-късно най-добрите отбори в света играят на Мондиала в Аржентина, докато Андрей Желязков, Чавдар Цветков, Георги Денев и компания трябва да се пуснат във високопрофилни контроли, мачове за Балканска купа и европейски квалификации. Записваме общо 14 мача (куриозното е, че два от тях се играят на една и съща дата – 26 април 1978 г.), но успяваме да надделеем само над Румъния (2:0). Едва ли само социално-политическите промени в страната в края на 80-те години са причина през 1989 и 1990 г. да имаме по една победа на година. През по-голямата част от времето селекционер е Иван Вуцов, а при победата с 3:0 над Румъния в Букурещ на терена се появяват 8 играчи, които през лятото на 1994 г. ще накарат света да говори за тях. През 2011 г. в отбора са два от „трите коня“ – Стилиян и Мартин Петрови, но техните усилия стигат само за успех с 1:0 като гост на Кипър в контрола. През 2019 и 2020 г. лидер на отбора е Ивелин Попов, но вероятно в този момент нихилизма на феновете към собствения им национален тим вече се бе настанил стабилно и общо двата успеха за периода не учудваха никого.
Сега за да видим реакцията на обществеността на тези серии е необходимо просто да прочетем коментарите под която и да е публикация на тема „представителен тим“, докато за тези от миналото ще се доверим на пожълтелите вестникарски страници. През 1953 г. на страниците на „Литературен фронт“ писателят Боян Балабанов прави следния анализ на националите: „ Съвършено ясни са причините за лошото представяне на нашия отбор. Най-общо те се свеждат до следното: недостатъчно вещ подбор на състезателите с оглед на техните качества и перспективи за бъдещо развитие, неправилни методи на работа с тях и невярна тактическа ориентация на отбора с оглед играта на противника в съответната среща. С малки изключения, нашите национали не владеят топката задоволително, не могат да се ориентират бързо в цялото футболно поле, не са достатъчно повратливи и маневрени. Отговорните треньори се оправдават обаче с недисциплннираността на отделни играчи, които не изпълнявали тактическите им указания, от една страна, и от друга — с незавидната техника изобщо на нашия отбор.“ Само 3 години след тази статия „скарания с техниката“ Иван Колев попада в десетката на първата класация за „Златната топка“, тъй като явно от френското издание имат по-занижени критерии от „Литературен фронт“...
След Мондиал’70 излиза прословутата статия в партийния орган „Работническо дело“ „Докога ще се търпят недъзите в българския футбол?“ Статутът на футбола като най-популярен спорт е атакуван с аргумента, че той е станал „галено дете”, а някои играчи - „цехови майстори” и „звезди”, чието разглезване ги тласка към „грубо нарушаване на дисциплината и социалистическия морал”. „Причините за неуспеха в Мексико трябва да се търсят преди всичко в общото незадоволително състояние на българския футбол, в неговото чувствително изоставане в сравнение с ведущите отбори от Европа и Южна Америка, където футболът е стигнал високи върхове. Тези причини имат началото си в ниското равнище на учебно-тренировъчната работа във футболните отбори на физкултурните дружества, където господствува грубият практицизъм и погрешни концепции за дефанзивна игра, пре небрежително отношение към спортното трудолюбие, запалянковщината, доволство от временни успехи във вътрешното първенство, безпринципни отстъпки пред „големите таланти“, страх и неверие в силите на млади и действително талантливи футболисти, подценяване на моралните фактори и стимули и преклонение пред материалните“, четем на страниците на „Отечествен фронт“. Очевидно Полша на Дейна и Нидерландия на Кройф, които елиминираме в квалификациите, не са сред „ведущите“ отбори в Европа според авторите, а заточването на тима на лагер в Белмекен преди шампионата изобщо не се взема предвид като фактор за резултатите.
През 1980 г. в предаването „Всяка неделя“ на Българската телевизия в продължение на няколко седмици върви рубрика, в която десетки футболисти и деятели дават своите оценки и мнения по какъв начин може да се осъществи взетото година по-рано решение на Секретариата на ЦК на БКП „За решително издигане равнището на българския футбол“. По време на своята беседа с Иван Славков водещия Кеворк Кеворкян казва: „Нашият най-голям клубен успех е дело на ЦСКА - полуфинал през 1967 година срещу Интер. Това стана между фиаското в Англия през 1966 година и още по-голямото фиаско на първенството в Мексико ... Сетне последваха епичните битки на наши тимове с Аякс - и какво от това? А дали днес има толкова наивен човек, който да мисли, че след победата над Нотингам Форест... всичко в нашия футбол е наред?“. Авторът на тази мисъл вероятно би се изненадал, че в следващия век елиминиранията на Нотингам, Ливърпул, Реал Сосиедад, Монако, Щутгарт и победите над Барселона, Байерн се приемат за успех, а фиаско има само тогава, когато националите не се класират на голям форум. От своя страна Батето казва нещо много мъдро, призовавайки да се гледа контекста на големия спорт. „Едно сравнително успешно (а за някои катастрофално) участие на България на световните футболни финали е много повече от онова, до което може да се добере един наш боксьор. Никой не може да си представи, че Мохамед Али може да бъде бит от един българин, но мнозина мислят, че нашите футболисти трябва да станат световни шампиони ... Трябва да намерим действителната мярка, с която да мерим представянето на нашия футбол. И тогава да кажем добър ли е той или лош.“
За годините след 10 ноември 1989 г. едва ли има смисъл да говорим. След като още в средата на 1993 г. вестник „Гол“ обявява, че „отборът на Пенев няма да ходи на световните“, чудото на „Парк де Пренс“ все пак се случва. По-малко от месец след успеха над „петлите“ на страниците на „Меридиан спринт“ обаче Тодор Янакиев настоява, че България няма подходящ треньор за нещо голямо и трябва да се търси или чужденец, или Георги Василев да съвместява двете длъжности. „Обидно и жалко е страни като Дания, Норвегия, Ейре, Швейцария, Израел да напредват неимоверно бързо, а ние да тъпчем на едно място. Но те го правят именно със сериозна безкомпромисна, компетентна, целенасочена работа. България в момента има много добри и добри футболисти – много опитни, зрели и млади. Няма само треньор на отбора, който да го поведе към големи мачове в САЩ“, отсича авторът. Само за справка – нито една от тези държава не достига полуфинал на световно първенство, а Израел дори не са и близо до това да се класират за него. След загубата на старта срещу Нигерия за националите се отваря кутията на Пандора, а по-любопитните могат да надникнат в течението на вестник „Нощен труд“ и да видят по какъв начин са наричани бъдещите герои на нацията. В по-ново време пък репликата на Мартин Петров към журналистите „Вие не сте българи“ накара вестник „Меридиан мач“ в продължение на месеци да го изписва навсякъде като Българина (включително в статистиката за мачовете), а вестник „Сега“ му посвети материал „За ритнитопковеца от Враца и простащината“. В периода когато не говореше с представителите на четвъртата власт пък Стилиян Петров бе обявен за „Капитан Немо“. Само Димитър Бербатов си знае колко критики изтърпя след отказа му да играе за националния отбор, но в последните години успешно влезе в ролята на Месията, който ще спаси футбола ни.
Неусетно тази статия се превърна в своеобразна „Историята на хейта по българския национален отбор и футбола ни като цяло“. Всичко казано дотук илюстрира един факт, който е крайно неудобен за мнозина – представителният тим получава подкрепа само тогава, когато има резултати. При липса на такива, нещо, което застига абсолютно всички личности, които в днешно време се намират в пантеона на най-великата игра у нас, се появяват множество рецепти и лечители, обещаващи чудодейни резултати. Фактите обаче са неоспорими – за 101 години съществуване „лъвовете“ имат 28 години, в които записват нито една или една победа, а още в 5 случая по различни причини дори нямат официален мач. Когато в 33% от своето съществуване си в миманса е много трудно да имаш претенции за величие. Това е като да пълниш „Васил Левски“ веднъж на 16 години и след това да казваш колко милееш за българския футбол.
