Gangsta PLOVDIVdise

Имаше времена, в които да си футболен бос в България звучеше почти като отделна професия. Не президент, собственик или инвеститор, а именно бос. Думата някак естествено се намести в речника ни през 90-те и остана там далеч по-дълго, отколкото трябваше. Тогава никой не се впечатляваше особено, ако човекът, който в неделя плаща премиите в съблекалнята, в понеделник се появи на първа страница по причини, нямащи нищо общо с резултата от мача. България беше друга, футболът също, а стадионът се оказа едно от най-удобните места, на които новите богаташи на прехода можеха да покажат пари, влияние и обществен статут.

Минаха повече от три десетилетия и си мислехме, че сме пораснали. Черните джипове, показните разстрели и сутрешните криминални хроники останаха като символ на една България, която уж отдавна сме изпратили в миналото. После дойде нощта на 30 септември, 2026 година и Пловдив отново се събуди с новина, която сякаш беше извадена от пожълтял вестник от онова време.


Илиян Филипов беше застрелян в града, а прокуратурата започна разследване за умишлено убийство. Към момента няма официално обявен мотив и се работи по различни версии, затова още тук трябва да поставим дебела черта. Нямаме никакво право да приписваме на Филипов престъпления, връзки или дейности, за които няма доказателства, още по-малко да внушаваме, че човек по някакъв начин сам е виновен за собствената си смърт. Отнемането на човешки живот е най-тежката възможна граница и пред нея първата реакция трябва да бъде човешката – семейство загуби свой близък, приятели изпратиха човек, а Ботев остана без фигурата, която в един от най-трудните моменти за клуба застана отпред и започна да плаща сметката.

Проблемът за българския футбол е съвсем друг. Независимо какво ще установи разследването, от тази седмица името на още един човек от ръководството на голям пловдивски клуб влиза в статистика, която изобщо не би трябвало да съществува. От 1995 година насам седем фигури, свързани с управлението на Ботев и Локомотив, са загинали при убийства или умишлено причинена смърт. Преди Филипов са Георги Калапатиров, Георги Проданов, Петър Петров, Николай Попов, Георги Илиев и Александър Тасев. Различни хора, времена и съдби, които би било несправедливо да поставяме под общ знаменател, но футболът неизменно присъства някъде в кадъра.

Началото ни връща в България, която днешните 20-годишни футболисти познават основно от документалните филми и разказите на родителите си. През 1995-а Пловдив вече е огромен футболен град, но е и част от дивия преход, в който частният капитал нахлува в спорта, а границата между бизнесмен, силова структура и клубен благодетел понякога почти изчезва. На 6 април е убит Георги Калапатиров – Жоро Италианеца, член на управата на Локомотив и човек, чието име е свързвано с ВИС в Пловдив. Бившият борец е прострелян край Гребната база, а само три месеца по-късно идва следващата трагедия.


Георги Проданов също е част от ръководството на „черно-белите“. Занимава се с брокерство и кредитиране, а на 15 юли 1995 година загива при автомобилна катастрофа. При последвалия оглед е установено, че спирачните маркучи на колата са били прерязани. Така за малко повече от три месеца двама души от управлението на един и същ футболен клуб губят живота си, а това, което днес изглежда като страховита аномалия, тогава някак се вписва в ежедневието на прехода.

Три години по-късно идва ред на Петър Петров – Пешо Патерицата. Той е близък до Калапатиров и Николай Попов, а името му се появява първо около Локомотив, след което става вицепрезидент на Ботев. На 20 март 1998 година Петров е застрелян в „Кючук Париж“. Така още преди новото хилядолетие вече има три отнети живота около управлението на пловдивския футбол и една мрачна нишка, която тогава едва ли някой предполага колко дълго ще продължи.

Следва пауза, България започва да сменя костюма си, мутренските години уж постепенно остават за криминалните хроники, но през 2005-а старата лента тръгва отново. Николай Попов – Мартеницата е сред най-младите президенти в историята на Локомотив и човек от същия бизнес кръг, в който по-рано са Калапатиров и Петров. На 1 март той е нападнат пред дома си в София, прострелян и по-късно умира в „Пирогов“. България вече е друга държава на хартия, но методите продължават да звучат плашещо познато.


Само няколко месеца по-късно идва убийството, което превръща пловдивската история в национална. Георги Илиев не е просто поредният човек, свързан с управлението на Локомотив. При него „смърфовете“ достигат своя футболен връх. След идването му в началото на века клубът постепенно се превръща в сериозна сила, а през сезон 2003/04 печели първата шампионска титла в историята си. Онзи Локомотив беше прекрасен отбор, Мартин Камбуров се превърна в машина за голове, „Лаута“ живееше в собствен футболен свят, а привържениците получиха онова, за което поколения преди тях само бяха мечтали.

И точно затова 25 август 2005 година остава толкова зловеща дата. Локомотив отстранява ОФК Белград в Европа, футболистите имат повод да празнуват, а само часове по-късно Илиев е прострелян в Слънчев бряг. Разследващите още тогава работят по версии извън футбола, но за международния свят подробността е много по-проста – собственикът на българския шампион е убит след европейски мач.


Това е един от най-жестоките парадокси в цялата тази история. Футболът може да няма абсолютно нищо общо с куршума, но куршумът неизбежно остава в историята на футбола. Репутацията не чака разследването да приключи и не чете съдебните мотиви. Тя вижда президент, клуб и убийство в едно заглавие, а България отново се появява на картата по начин, по който никой нормален човек не би искал.

След смъртта на Илиев Локомотив остава без фигурата, при която достига историческия си връх, а човекът, опитал впоследствие да стабилизира клуба, е Александър Тасев. Той поема издръжката през 2006 година в момент, когато „черно-белите“ вече са в тежко състояние, покрива натрупани задължения и опитва да върне нормалността на „Лаута“. На 14 май 2007-а е убит в автомобила си в столичния квартал „Бояна“. Шестата смърт затваря един ужасяващ 12-годишен период, след който най-сетне настъпва тишина.

Тя продължи почти две десетилетия и вероятно точно затова случилото се с Илиян Филипов удря толкова силно. Между убийството на Тасев и нощта срещу 30 септември 2026-а порасна цяло поколение. България стана част от Европейския съюз, мутренските анцузи отдавна бяха заменени със сака, показните разстрели вече не бяха ежедневна част от сутрешния информационен поток и постепенно започнахме да вярваме, че поне тази страница е обърната. Оказа се, че някой отново може да я отвори.


Този път цветовете са други. Черното вече е примесено с жълто, а трагедията идва в момент, в който Ботев сякаш най-после започваше да намира някакво спокойствие след поредното си ходене по ръба. Само преди година клубът беше изправен пред тежки финансови проблеми, а Филипов сам говореше за реалната опасност „канарчетата“ да стигнат до фалит и ново начало от ниските дивизии. Постепенно ситуацията се нормализира, появиха се амбиции, започна да се прави селекция и вместо поредния разговор за оцеляване на „Колежа“ отново можеше да се говори за футбол.

Именно това прави случилото се толкова жестоко и за Ботев. През последните години този клуб сякаш живее в увеселителен парк, в който някой е счупил копчето за спиране на влакчето. Две години си горе, после изведнъж политаш надолу. Идва собственик, появяват се пари и мечти, след което всичко се разклаща, започва ново спасяване и цикълът тръгва отначало. При Филипов поне се появи усещането, че композицията може най-сетне да намали скоростта.

Ботев имаше стадион, публика, постепенно стабилизиращ се отбор и амбиция, която вече не изглеждаше само като красив лозунг. С правилното развитие „жълто-черните“ спокойно можеха да започнат да гледат и към най-високото място в българския футбол. Сега всичко това неизбежно остава на заден план, а най-неприятният въпрос отново се появява – какво става с клуба, когато човекът, който осигурява голяма част от спокойствието му, внезапно го няма?

Точно тук историята излиза извън пределите на Пловдив. Българският футбол прекалено дълго живее с особен вид зависимост от фигурата на Благодетеля с главно „Б“. Много от клубовете ни нямат икономически модел, който позволява да съществуват независимо от един богат човек. Телевизионните приходи не са достатъчни, стадионите рядко генерират сериозен постоянен оборот, трансферният пазар е непредвидим и в един момент се появява някой, който просто започва да плаща.

Когато той плаща, логично започва и да решава. Ако изгуби интерес, бизнесът му изпадне в затруднение или се случи нещо непредвидимо, зад голямата дума „клуб“ понякога остава конструкция, която внезапно разбира, че е стояла върху един портфейл. Това е болест, която не започва с Илиян Филипов и със сигурност няма да приключи с него.

През 90-те футболът беше великолепна витрина за хора, търсещи обществено влияние. Сядаш във ВИП ложата, феновете знаят името ти, журналистите чакат мнението ти, а всяка седмица си по телевизията. Срещу сравнително ограничена инвестиция получаваш нещо, което трудно се купува с нормална реклама – популярност, обществен статут и достъп до среди, до които иначе може би няма да стигнеш.

Така през годините в българските клубове попаднаха хора от всякакъв тип. Някои оставиха титли и стадиони, други – дългове, а около трети бизнесът извън играта пораждаше далеч повече въпроси от резултатите на терена. Би било нечестно всички да бъдат слагани в един кюп, още по-недопустимо е подобно внушение да се прави конкретно за Филипов, преди разследването да е установило мотив за смъртта му. Напълно основателно е обаче да попитаме защо толкова много наши отбори продължават да зависят от съдбата на един човек.

Най-абсурдното е, че всичко това се случва в може би най-футболния град на България. Пловдив има две огромни публики и дерби, което няма нужда някой маркетингов специалист да измисля как да продаде. Има „Лаута“, възродения „Колеж“, история и поколения деца, които още от училище трябва да изберат дали техният свят ще бъде черно-бял или жълто-черен. Точно около играта в този град обаче се е натрупала една от най-мрачните поредици в родния спорт.

Калапатиров, Проданов, Петров, Попов, Илиев, Тасев и вече Филипов не бива да бъдат поставяни на една плоскост. Би било исторически невярно и човешки несправедливо. Биографиите им са различни, обстоятелствата около смъртта също, а при част от тях има публично документирани връзки с криминалния свят, докато при други подобно твърдение няма никакво основание. Общото е само, че в края на всяка от тези истории някъде стои емблемата на пловдивски футболен клуб.

И точно това е лошата реклама, от която няма как да избягаме.

Gangsta PLOVDIVdise звучи като закачка и вероятно ще накара повече хора да отворят този текст. Само че вътре няма нищо забавно. Има седем човешки живота, два клуба и три десетилетия, през които футболът периодично се оказва неволен декор на истории, които нямат място нито на стадиона, нито в една нормална европейска държава.

От днес Ботев също носи тази рана. Илиян Филипов ще остане в историята му най-малкото с ролята си около завършването на стадион „Христо Ботев“ и с това, че застана до клуба в момент, когато финансовото му бъдеще изглеждаше повече от несигурно. Каквото и да установи разследването оттук нататък, тези неща няма да бъдат изтрити.

„Канарчетата“ ще трябва някак да продължат. Ще има тренировки, после ще дойде следващият мач, трибуните отново ще се напълнят и някой пак ще се ядоса за пропуснато положение, сякаш футболът има собствен механизъм да превръща дори най-тежката трагедия обратно в ежедневие. Преди това обаче едно семейство трябва да изпрати свой близък, а цял клуб да разбере как изглежда утрешният ден без човека, който до вчера беше начело.

Може би именно затова тази история ме връща толкова неприятно назад. Преди три десетилетия България почти беше свикнала сутрин да научава кой е бил застрелян предната вечер. Брояхме куршуми, прякори и черни джипове, докато думата „футболен бос“ звучеше напълно нормално, а понякога човек трудно разбираше къде приключва спортната страница и започва криминалната хроника.

После минаха години и решихме, че сме оставили онази държава зад гърба си. Че поне това вече е история, която можем да разказваме на по-младите с неприятното успокоение, че се е случвала някога.

На 30 септември 2026 година Пловдив просто ни напомни колко много мразим думата „бос“, когато тя отново се появи на първа страница до името на футболен клуб.