Двете лица на Асен Митков

Има футболисти, които минават през критика. Има и такива, които биват смазани от нея. Асен Митков е някъде по средата – защото талантът му никога не е бил под въпрос, но психиката му бе поставена на изпитание до крайност.

Халфът на Левски е един от играчите, които най-често попадат под прицела - понякога заслужено, понякога не. Злощастният мач срещу Славия в края на миналата година се оказа повратен момент. От футболист с доверие той се превърна в мишена. Реакциите излязоха извън рамките на нормалното – остри анализи, тежки думи, дори крайности от трибуните. Истината е, че всички ние, включително и аз, прекалихме.

Колкото и да демонстрира устойчивост, това не остава без следа. Формата му при Хулио Веласкес тръгна надолу, а мястото в халфовата линия вече не изглежда гарантирано. Конкуренцията се изостри, а в определени моменти той дори започна да губи позиции спрямо играчи като Карлос Охене. Най-притеснителното не е това, а езикът на тялото. В онези мигове на отборна радост след победа, Митков често стои встрани, сякаш не принадлежи напълно на този отбор.

И тук идва парадоксът. С екипа на младежкия национален отбор виждаме друг футболист. Не просто по-добър – а уверен, смел, мислещ една идея по-бързо от останалите. Играч, който иска топката, диктува ритъма и поема отговорност. Капитанската лента му стои естествено и придава тежест, която в Левски сякаш липсва.

Статистиката само подсилва това усещане. В квалификациите той е сред постоянните фигури – 6 мача и над 430 минути на терена, което означава доверие и стабилна роля. Двете асистенции не са просто цифра, а отражение на влиянието му в последната третина. 17 изпълнени корнера показват, че топката минава през него, че той е източник на идеи. Балансът между спечелени и извършени нарушения говори за активност, а липсата на червени картони – за контрол. Това не е статистика на футболист, който се крие. Това е профил на играч, около когото се гради игра.

И тук идва логичният въпрос – защо това не се случва и в Левски? Отговорът няма как да бъде еднозначен. Конкуренцията на „Герена“ е различна. Там до теб стоят чужденци с опит, класа и самочувствие, изградено в други първенства. В националния отбор Митков е водеща фигура, докато в клуба често изглежда като част от ротацията. Разликата е огромна.

Има и още нещо – средата. С България той играе освободен. Грешката не тежи толкова, всяко действие не се разглежда под микроскоп. В Левски всяко докосване носи напрежение. Публиката е взискателна, очакванията са тежки, а миналите грешки не се забравят лесно. Това създава вътрешна бариера, която трудно се преодолява.

Не е за подценяване и въпросът за позицията му. Най-силен ли е като по-дълбоко разположен халф, който организира играта, или като по-офанзивен плеймейкър, където може да рискува повече? Отговорът все още не е категоричен, а може би именно това го дърпа назад – липсата на ясно дефинирана роля.

Асен Митков е загадка. Футболист с две лица – едното уверено и вдъхновено, другото притиснато и колебливо. И точно в това се крие големият въпрос за бъдещето му. Защото добрите игри с националния екип неизбежно ще привлекат интерес отвън. Но ако в Левски битката с конкуренцията е толкова трудна, как ще изглежда тя в по-силно първенство?

Истината е проста – Митков може да играе футбол на високо ниво. Видели сме го. Остава да го направи там, където тежи най-много. Ако успее да пренесе свободата от националния отбор на „Герена“, Левски ще спечели много повече от просто един халф. Ще си върне футболист, който може да прави разликата.