Левски записа ценна, но измъчена победа с 2:1 над Септември (София) – три точки, които в крайна сметка тежат, но и отрезвяват. В неделната вечер на стадион „Локомотив“, "сините" се изправиха не само срещу традиционно неудобен съперник, а срещу поредното доказателство, че преходът от еуфорията на Европа до сивотата на Първа лига минава през много подводни камъни.

Подобно на Лудогорец, в не един и два случая, Левски реши да ротира състава си между двата мача с Брага – ход, който от Веласкес изглеждаше логичен, но на терена почти се оказа самоубийствен.

Първото полувреме беше сънено, безидейно и заслужено наказано от Септември – домакините поведоха чрез Фурие, след грешка от добре познатия източник на издънки – Карлос Охене. Точно той, който в рамките на четири дни повтори напълно една и съща грешка. И докато срещу Брага му се размина, то прошка нямаше от септемврийците на Стамен Белчев. А ако се върнем още по-назад – ще стигнем до злощастния му червен картон срещу Черно море за Купата на България, който се оказа фатален.

На този етап е мистерия защо ганаецът все още носи екипа на Левски. Колкото по-ограничен е достъпът му до терена – толкова по-добре.

Не по-различна е ситуацията и с Патрик Мислович. Опитите да му се намери позиция – крило, „десетка“, опорен халф – само подчертават, че словакът не се чувства комфортно никъде. В началото бе друг – уверен, борбен, с характер. Сега изглежда притеснен, обречен на периферията, все по-далеч от титулярния състав и все по-безполезен за самия себе си.


Сериозна тревога буди и формата на Евертон Бала. В един момент бе двигател на отбора – с ударите от дистанция, финтовете, вертикалните пасове. Сега? Няма нищо от онзи профил. В мача със Септември бе пасивен, вял, а на неговя фон Карл Фабиен изглеждаше далеч по-функционален. Да, националът на Мартиника все още е склонен към индивидуализъм, пропусна няколко добри момента за комбинации, но внася заряд, динамизъм, готовност да поеме отговорност. Ако намали егоцентричните моменти, битката за място по фланга на нападението ще е напълно открита.

Сериозна тема е и принудителното позициониране на Гашпер Търдин в центъра на отбраната. Словенецът направи каквото можа – личи си, че му е чуждо, но поне бе дисциплиниран. Друго е да те преместят, друго – да се откажеш. Подобна адаптация заслужава уважение. Както и тази на Фабио Лима, който като ляв бек изглеждаше далеч по-убедителен срещу Апоел, отколкото в мача със Септември. Но и тук имаме същото – човек, готов да направи компромис със себе си, за да бъде полезен на отбора.

Целият този мач показа ясно, че Левски не разполага с дълбочината, за която мнозина заблуждаваха себе си. Ротациите са хубаво нещо, но само ако имаш истински заместници. Ако нямаш – започваш да се давиш, както се случи през първото полувреме. И тогава се нуждаеш от спасители.


За щастие – Левски има такива. Имена като Радослав Кирилов и Мустафа Сангаре вече се превърнаха в жив "син" лакмус – щом са на терена, нещо се случва. Само за 15 минути те направиха това, което предшествениците им не можаха за 70. Енергия, скорост, завършек. Добавяме Марин Петков, Кристиан Димитров, Цунами, Макун, Жоро Костадинов, Вуцов – и получаваме нещо, което в Първа лига рядко се вижда: ядро от лидери. Играчите, които държат гръбнака. Те са пълководците.

Но и те имат нужда от почивка, и не могат да играят по 90 минути на всеки три дни. И поради този факт, за да не се стига до драматични мигове, до обрати в стил „бараж срещу себе си“, Левски спешно се нуждае от още конкуренция, алтернатива или казано другояче - попълнения. Поне по един във всяка зона!


И все пак – Левски вече е отбор. Гранд с рутина, лице и вътрешна химия. Да, още няма шампионски блясък, но има посока. И притежава кауза, зад която се нареждат верните. Не че няма още пукнатини, но вече има и основа. А това е началото на всяко голямо нещо!