Новият сезон чука на вратата, а в „синия“ дом се усеща онзи добре познат трепет преди голямото начало. Левски отново ще мечтае за титла, за завръщане на европейската карта и вдъхновяващи вечери под прожекторите на „Герена“. Но когато се погледне към атаката - онова място, където мечтите се материализират в голове и точки, пред очите изниква само едно име: Мустафа Сангаре.

Малийският национал е може би най-дискутираният централен нападател на Левски за последните години. Парадоксално е — нито можеш с лека ръка да му лепнеш етикета „не става“, защото числата не са трагични: 7 гола и 5 асистенции в Първа лига през миналия сезон. Личат му физическата мощ, скоростта, понякога дори усетът към гола. Но от друга страна идват наивните пропуски, нескопосаните отигравания, колебанието в решителни моменти — все елементи, които подкопават доверието на треньор, съотборници и фенове.

Не е случайно, че Хулио Веласкес все по-често търси решения, които не включват типичен централен нападател. Системата без класическа „деветка“ започва да се налага, а предстоящият двубой с Апоел (Беер Шева) може да се окаже поредното доказателство за това. Мустафа най-вероятно пак ще поеме ролята на „жокер“ от пейката.

С напускането на Алекс Колев обаче, отговорността, поне до идването на нов нападател, пада изцяло върху раменете на Сангаре. Дали ще издържи на това напрежение? Или отново ще лъкатуши между титуляр и резерва, между герой и разочарование? Предстоящите седмици ще бъдат решаващи не само за статута му в Левски, но и за посоката на цялата му кариера. Интерес от чужбина има, но интересът е нещо крехко - изчезва по-бързо от аплодисментите след пропуснато стопроцентово положение.

На всичкото отгоре, за първи път от години Левски изглежда готов да конструира атаката си по начин, който постепенно обезсмисля присъствието на Сангаре. С привличането на Радослав Кирилов и завръщането на напълно здравия и мотивиран Рилдо, столичният гранд придобива способността да бъде гъвкав, агресивен и подвижен дори без физическата доминация на малийския нападател. Кирилов и Рилдо са футболисти с многофункционални качества, способни да сменят позиции, да атакуват пространствата и да раздвижват защитите. Те дават онази опция за динамика, която не зависи от едноличен таран.

Допълнителен щрих в тази картина е и младият Борислав Рупанов. Талантът от школата все по-открито заявява претенциите си за място на върха на атаката. Той има не само скорост и техника, но и онзи хищнически глад за голове, който често липсва у Сангаре. А гладът прави разликата между „играч в групата“ и „основен нападател“.

Не трябва да забравяме и тежките думи на легенди като Мишо Вълчев и Петър Курдов, които без излишна дипломация вече изразиха съмнение дали Сангаре е подходящ за Левски. Тяхното мнение тежи — те са хората, които знаят какво значи да носиш №9 на гърба си в този клуб.

Днес Мустафа Сангаре стои на кръстопът. Дали ще избере да се превърне в лидер, който да вдигне отбора на раменете си, или ще се затвърди като златна резерва, която понякога грее, а понякога ръждясва? Отговорът зависи изцяло от него — от работата му на тренировки, от психическата му настройка, от жаждата му за доказване.

В Левски времето е лукс, който никой не може да си позволи. Времето за самоопределилия се като Батман футболист изтича. Или ще се събуди и ще стане герой, или ще остане спомен като поредния експеримент в търсенето на „деветката“, която да върне синята магия.

Тънка е границата между Батман и „ватман“ на лъкатушещ „син“ трамвай…