„Страхил“ ли води Левски, когато трябва да бъде смел?

Името на Страхил войвода стои в българската история като символ на смелост, на човек, който не се огъва, когато е най-трудно. Парадоксът обаче е болезнено ясен, днес „Страхил“ се използва на галено, за да обозначи точно обратното. Някой, който отстъпва и не спира да изпитва страх.

Човек, когото уважавам, Пепи Димитров от сдружение „Левски на левскарите“, преди време индиректно нарече така треньора на Левски – Хулио Веласкес. Признавам си, не харесвах това определение. Не го приемах. Опитвах се да го пречупя през резултатите, временното класиране и факта, че отборът печели и изглежда като лидер. Търсех аргументи срещу прозвището, защото ми се искаше да не е вярно.

Последните седмици обаче започват да го налагат като усещане, което трудно може да бъде отречено. И ако срещу Добруджа съдбата наистина се намеси с онзи нелеп завършек за 2:2, то дербито с ЦСКА не остави място за оправдания. Това 1:1 не е просто изпусната победа. Това е мач, в който Левски се изплаши да спечели.

Веласкес беше наказан и физически далеч от тъчлинията, някъде из стаичките на „Герена“, откъдето чрез слушалки и конферентна връзка диктуваше случващото се на Фернандо Гаспар, Дарко Тасевски и Хосе Антонио Мота. Любопитното е, че макар и извън епицентъра, страхливата му тактика успя да стигне до терена по безжичен път.

А срещу този ЦСКА това граничи с кощунство. „Червените“ са откровено слаб отбор в момента, който живее на ръба, разчитайки на късмет и отделни изблици. Но далеч не изглежда като съперник, който трябва да те накара да играеш с респект, камо ли със страх. Вместо да натисне и направи огромна крачка към титлата, Левски свали темпото, прибра се и започна да мисли как да не загуби, вместо как да спечели.

Вероятно някъде в главата на Веласкес са изплували спомените от престоя му в Серия "А: с Удинезе и идеята, че точката също е успех. Само че това не е Калчото и това не е битка за оцеляване. Това е дерби, в което Левски имаше всичко, за да бъде доминиращият отбор.

Погледът към състава казва достатъчно. Димитров, Серафимов, Вуличич, Алдаир, Макун, към тях Жоро Костадинов и вратарят Вуцов - седем дефанзивно ориентирани играчи, които по дефиниция мислят първо за сигурността. Акрам Бурас като връзка, а напред Кирилов, Бала и Око-Флекс, без изявен централен нападател. С този подбор трудно можеш да очакваш офанзивна продукция, още по-малко срещу съперник, който сам ти дава пространство.

Липсата на идеи в атака не беше изненада. Евертон Бала бе поставен в ролята на плеймейкър, която не му носи естествена острота, а действията на отбора се сведоха до чакане на ситуация. Така и падна голът – след корнер, при който Макун насочи с глава, Лапоухов изби, а Хуан Переа се оказа на точното място. Това беше резултат от статично положение, не от изградена атака или надмощие.

Истината е, че и ЦСКА не предложи кой знае какво, но поне имаше структура и намерение да търси победата чрез игра. Левски в последните кръгове сякаш чака нещо да се случи – индивидуален проблясък, дузпа, рикошет, статично положение. Този подход рано или късно те наказва, а в дербито това се случи в най-болезнения момент.

В последните минути „сините“ бяха в състояние, в което не контролираха нито нападението, нито защитата. Включванията на Камдем и Търдин разклатиха баланса, а офанзивните опции се сведоха до Переа, влезлия Сула и Ради Кирилов. Трудно можеш да затвориш мач или да търсиш втори гол с подобна структура, още повече когато липсва физическо присъствие в наказателното поле. Въпросът защо не се появи играч като Марко Дуганджич, който чрез високия си ръст, нищо, че е нападател, да чисти центриранията и да даде спокойствие в края, остава да виси без отговор.

Ситуацията е за яд, защото Левски сам съживи съперник, който изглеждаше готов да се предаде. ЦСКА отново намери късен гол, подпомогнат от доза шанс, която напоследък ги следва, но това не променя общата картина. „Червените“ не са по-добър отбор и много скоро ще бъдат разобличени в плейофите. Въпросът е какво ще прави Левски дотогава.

Проблемът не е в този един мач. Той е в усещането, че отборът започва да трепери, когато залогът се вдига. Предстоят плейофи, в които трябват поне три победи, за да се запази интригата. Как ще дойдат тези победи, когато тимът играе с ръчна спирачка, остава загадка.

И тук отново се връщаме към Страхил. Не към войводата, а към онова галено, което днес описва състояние на духа. Левски никога не е печелил титли със страх. Никога не е стигал до върха, когато се е оглеждал в съперника, вместо да гледа напред. Оправданията, че „сините“ са сами срещу всички, звучат кухо, когато на терена отборът сам си връзва ръцете.

Моментът на истината наближава и той няма да чака. Не може да се разчита само на грешки на Лудогорец, нито на случайности. Този отбор има класа, играчи и ресурс да бъде шампион, но трябва да излезе от сянката на собствените си страхове.

Страхил войвода е останал в историята с куража си. На „Герена“ днес трябва да си припомнят точно това. Титли се печелят със смелост, а не със слушалки и предпазливост.