След Попето и потоп...

Има новини, които не просто минават през потока, а оставят емоционална диря. В период, когато чужденците задават тона в Първа лига, а българските играчи се борят за педя пространство и шепа доверие, оттеглянето на Ивелин Попов идва по-осезаемо от обичайното. Не става дума само за край на кариера, а за още една загубена фигура от онези, които придаваха цвят на играта.

Мнозина така и не го приеха напълно. Търсеха му слабости, вадеха на преден план недостатъци, но Попето винаги стоеше извън рамките. Един от последните артисти на българските терени. Без да се връщаме към чужденците, тук сме гледали атакуващи футболисти с въображение и класа. Играчи като Иван Цветков, Сашо Александров, Мето Деянов, които умееха да измислят нещо различно. Попов беше от същата порода - универсален в предни позиции, със собствен почерк и присъствие, което се усеща още с първото докосване.

Достатъчно е да се върнем назад и да видим цифрите, за да разберем, че не става дума за обикновен играч, колкото и това да дразни неговите недоброжелатели. Близо 500 мача в клубната му кариера, над 90 гола, 90 срещи за националния отбор и 18 попадения с националната фланелка. Трикратен Футболист №1 на България в периода 2015–2017. Шампион на страната с Литекс, шампион на Русия със Спартак Москва, носител на Купата на България с два различни отбора. Това не са просто статистики, а последователност от години на високо ниво, в които той не просто присъстваше, а водеше парада.

И не само с качествата си. Попето се отличаваше и със своя характер. Още като млад не цепеше басма на никого. Понякога това му създаваше проблеми, понякога го поставяше в конфликт със средата, но именно това го правеше различен. А фактът, че беше обичан в Турция и Русия, че в Газиантеп, Кубан, Ростов или Спартак Москва го приемаха като свой, показва нещо много просто – когато го можеш, няма значение откъде идваш.

В България често оставаше неразбран. Свободомислещите хора тук рядко са удобни, особено когато не се вписват в очакванията на тези, които държат властта. Попето никога не беше от послушковците. И точно затова остави усещане за нещо повече от просто футболист. За човек, който играеше по свои правила. Пътят не беше класически, но беше негов.

Кариерата му можеше да поеме и в друга посока. Самият той неведнъж е говорил за пропадналия трансфер в Астън Вила, който можеше да отвори вратата към Западна Европа. Вместо това дойде руският период, където стана шампион със Спартак Москва и вкара едни от най-запомнящите се голове в кариерата си. Понякога съдбата избира различен маршрут, но това не променя стойността на пътя.

Завръщането му в Левски носеше заряд, който обаче така и не се разгърна докрай. Имаше хубави моменти, но нещо сякаш не се получи напълно. Любовта между клуб и играч остана недоизказана, недоизживяна, а това винаги носи лека горчивина.

Често говорим за мъжкарство, използваме думата с лека ръка и я хвърляме навсякъде – в живота, на терена, в разговорите. При Попето не беше поза. Той носеше това усещане в играта и поведението си. Не чувстваше страх в това да поеме отговорността и за колегите си, заради което си изпати неведнъж...

И затова оттеглянето му тежи. Не само защото губим футболист, а един от последните ярки образи на българския футбол. След него идва въпросът какво остава. И отговорът не е особено оптимистичен. Когато и други като Митко Илиев и Тодор Неделев слязат от сцената, тогава ще осъзнаем какво всъщност сме имали.

След Попето и потоп не звучи като преувеличение, а като предупреждение.

А финалът… той носи една особена ирония...

Като футболист Попов спира да тормози съперниците, но тежко им на онези, които някога са го подценявали, ако се върне в играта под друга форма. Самият той вече загатна за бъдеще като спортен директор. И ако съдим по характера му, по начина, по който вижда футбола и по това, че никога не е бил удобен, има всички предпоставки да бъде също толкова различен и извън терена.