ПСЖ отложи края на футболната история

През 1992 г. на книжния пазар излиза трудът на американския социолог и политолог от японски произход Франсис Фукуяма с грабващо вниманието заглавие „Краят на историята и последният човек“. В него авторът лансира тезата, че либералната демокрация ще е окончателната форма на държавно управление. Няколко години по-късно самия Фукуяма преосмисля възгледите си, а съвременното развитие на света напълно опровергава прогнозите му. Само преди няколко дни в Будапеща всички специалисти, анализатори или обикновени фенове бяха близо до това да обявят края на футболната история. Малко след триумфа на Кристъл Палас в Лигата на конференциите и този на Астън Вила в Лига Европа се очакваше Арсенал да спечели Шампионската лига и така да оформи английския требъл в евротурнирите. По този начин Висшата лига щеше да изравни рекорда на Серия А от успех и в трите надпревари на Стария континент в рамките на един сезон (1989-90) и да даде окончателния аргумент на своите фенове във всички спорове с поддръжници на другите първенства. Артилеристите бяха на едни дузпи от крайния успех и колкото и феновете на останалите отбори да ги подиграват заради дефанзивния подход и прекаленото разчитане на корнерите вероятно при благоприятен развой щяха да пеят с тях в хора на победителите.

Създалата се ситуация е добър момент да направим паралел между тези две епохи в световния футбол, разбира се без да изказваме мнение като последна дистанция, а просто да съпоставим фактите. От десетилетия насам е ясно, че привържениците на най-великата игра на Острова гледат на останалата част на Европа и света с откровено надменен поглед, който се прехвърля и върху феновете в чужбина. Преди традиционните британски добродетели като феърплей, жертвоготовност (спомнете си окървавената фланелка на Тери Бъчър от световната квалификация с Швеция) и борба до самия край (начинът, по който Пол Гаскойн доиграва полуфинала за Мондиал’90 срещу ФРГ, въпреки че осъзнава, че ще пропусне спора за трофея поради натрупани картони) са противопоставяни на подлостта, задкулисните действия и корупцията на латинските нации, както и атлетичния „десетобойски“ стил на Бундестима. Тези изводи са подкрепени от факта, че между 1977 и 1984 г. само веднъж представител на тогавашната Първа дивизия не спечели КЕШ (предшественика на Шампионската лига). Изваждането на английските отбори от Европа след трагедията на „Хейзел“ през 1985 г. пък се разглежда не като радикален опит да се ограничи футболното хулиганство, довело до смъртта на невинни хора, а като заговор на УЕФА, искащ да спре доминацията на тимовете от Албиона.

Липсата им позволи на тимове като Стяуа, ПСВ Айндховен и Цървена звезда да се качат на европейския връх, но най-добре вакуума уплътниха отборите от Серия А. Кулминацията идва през 1990 г., когато Милан взима КЕШ след 4:0 срещу армейския тим от Букурещ, Сампдория надвива Андерлехт с 2:0 в КНК, а в изцяло италиански финал Ювентус надвива Фиорентина с общ резултат 3:1. В следващите години тези отбори пак ще играят европейски финали, а своите незабравими вечери на най-голямата сцена имат Наполи, Торино, Парма, Интер, Лацио и Рома. Калчото се превръща в шампионата, имащ най-големите звезди, а новооснованата Висша лига дълго време изостава преди в крайна сметка консервативната местна система да позволи на чуждестранните собственици да влязат в играта. Оттук нататък голямото харчене започва и в него Острова взе превес, който още известно време не му осигуряваше шанс да доминира на терена поради безбройните трофеи на испанските отбори.

След тази немного кратка прелюдия нека преминем към по-конкретните сравнения. За времето си италианските отбори наистина харчат колосални суми, но те всички идват от джоба на местния бизнесмени като Силвио Берлускони, Калисто Танци, Виторио Чеки Гори, Серджо Краньоти, Паоло Мантовани и фамилията Аниели. Някои от тях през годините са имали проблеми със закона и са уличавани в различни незаконни дейности, но това едва ли променя мнението на тифозите за тях. В началото на Висшата лига Джак Уокър успява да превърне Блекбърн в шампионски отбор, а въпреки някои краткотрайни успешни периоди Питър Ридсдейл и Кен Бейтс напуснаха Лийдс и Челси в момент, в който двата отбора бяха закъсали. Истинската разлика се видя едва след идването на чуждестранните инвеститори начело с Роман Абрамович. Както се видя за английското общество години наред не бе проблем близък до Владимир Путин човек да налива пари в местния футбол, докато в един момент присъствието му стана неудобно и подопечния му клуб просто му бе отнет без право на обжалване. Ако добавим и лица със спорна репутация като Таксин Шинаватра (Манчестър Сити) и Евангелос Маринакис (Нотингам), то явно цедката за футболните собственици в Англия не е голяма. Колосалните пари, изляти от тях доведоха до невиждана инфлация в най-великата игра и в момента всеки играч с качества над средното ниво може да бъде взет за 100 млн. паунда. Между 1984 и 2000 г. италианските отбори чупят световния трансферен рекорд 10 пъти, като с изключение на Джанлуиджи Лентини останалите лидери в тази класация са все играчи от световна класа като Марадона, Гулит, Баджо, Виали и Папен. Понастоящем 6 пъти английски отбори са платили 100 млн. и повече за играч, а поставянето на една основа на Мойзес Кайседо, Джак Грилиш и Александър Исак с гореизоброените е нелепо.

В най-добрите си години отборите от Серия А имат ограничения за картотекиране на чужденци, което спомага тимовете да бъдат внимателни в харчовете си и така да се създадат легендарни тимове като Милан на тримата нидерландци (Гулит-Рийкард-Ван Бастен) и Интер на тримата гермация (Матеус-Бреме-Клинсман). Понастоящем отборите от Висшата лига и дори Чемпиъншип може да имат който си искат играч и дори и финансовия феърплей не може да ги озапти. И ако нивото на футболистите е въпрос на трактовка, то повече от ясно е, че въпреки Тото неро, Калчополи и всички други скандали италианците винаги са имали по-добрите съдии. Сезон след сезон решенията на реферите в Англия са обект на непрекъснати дискусии, а начина, по който се тълкува правилника ни връща към разнобоя между ФИБА и НБА в баскетбола. Очевидно, че на Албиона играят някаква друга версия на любимия спорт. Високото качество води до голям интерес и високи цени на билетите, които убиват традиционната публика на Острова. Феновете на големите отбори не могат да си позволят космическите суми за абонаментна карта и неслучайно все повече англичани предпочитат да отидат за уикенда на континента (най-вече в Германия), за да гледат евтин и качествен футбол, придружен от незабравима атмосфера. Бундеслигата, Серия А и дори Лига 1 на Франция са на светлинни години напред във фенски аспект, тъй като в Англия хорографиите са голямо изключение, а туристическия поток размива подкрепата за любимия отбор. Стига се дотам мениджъри и медии да критикуват поддръжката, която отбори като Ливърпул и Арсенал получават от трибуните при своите домакинства.


Списъкът може да продължи още дълго, но изброените факти показват едно – с всички свои кусури Серия А от златния период си остава единственото първенство, събрало каймака на световния футбол, а всичко това е придружено с уникална атмосфера по трибуните, пренесла се на Мондиал’90. Показателно е, че едно от най-грозните световни първенства се помни основно с песента на Джана Нанини и Едоардо Бенато „Едно италианско лято“, както и „Несун Дорма“ на Лучано Павароти, докато последния път когато Англия домакинства финал на европейско първенство това остана в сянка на изстъпленията на домакинските фенове насред ковидната пандемия. Висшата лига е един изключително успешен медиен продукт, радващ се на подкрепа на всички континенти, който за щастие не може да наложи своята пълна доминация в Европа. Казваме „за щастие“, защото момента, в който парите могат да купят абсолютно всеки един успех е повратната точка, след която може да обявим края на футболната история.