Източник на снимката: Рудолф Льовенфелд е сред основателите на Аустрия ВиенаПървите чуждестранни треньори на Левски
Техните резултати са противоречиви
- 15/05/2026
Левски вече е 27-кратен шампион на България, а българските и чуждестранни медии поставят акцента върху приноса за титлата на треньора Хулио Веласкес. Специалистът от Саламанка опроверга скептиците, които го пращаха да реди шезлонги на плажа и показа, че вместо това подрежда тима си достатъчно добре за стандартите на родното първенство. Неговият успех ни кара да се върнем далеч назад в историята и да погледнем как се развива съдбата на чуждестранните треньори на „сините“ преди края на Втората световна война.
Колкото и да е условно да говорим за специалисти в днешния смисъл на думата, първият иностранец с подобен статут в Левски е руснакът Михаил Яковлевич Борисов. В различните източници като негова рождена година се посочва 1894 или 1902 г., но поне за родното му място има консенсус - Верхне-Курмоярская, днешна Волгоградска област. Заедно с още близо 35 000 свои сънародници, сражаващи се на страната на белогвардейците по време на Гражданската война в Русия той напуска страната в края на 1920 г. и първоначално се установява в Истанбул. След това заедно с части от I армейски корпус на ген. Александър Кутепов се прехвърля в България, където намира прием във Велико Търново. Сред войниците има и 7 души, които са играли за националния отбор на Руската империя, поради което логично те сформират свой отбор носещ името Галиполи. Играят поредица от приятелски срещи, включително и такъв срещу Левски, който е загубен с 0:2. Макар тази част от историята да не е съвсем ясна, в преобладаващата част от източниците се казва, че Борисов отива в друг емигрантски клуб – Рус, с който отново се изправя срещу „сините“ и бележи гол при поражението с 2:3. При всички положения защитникът е прави впечатление и е привлечен от софийския тим. Той взима участие само в 2 приятелски мача, след което бива назначен за платен треньор на тима. Под негово ръководство заиграва по непознат за родния футбол начин – с ниски подавания, в триъгълници, а също така и с чести дълги пасове. Игровото развитие на тима е видимо и през 1923 г. той печели с 4:2 гостуването си на Триколорул в Букурещ, а по същото време става и столичен първенец след успех с 3:2 над Славия. Името на Борисов дори е предложено за пръв национален селекционер, но той не е одобрен и през 1924 г. се мести в Чехословакия, където живее до края на живота си.
Австрия е сред водещите футболни нации между двете световни войни, поради което може да си представим еуфорията при пристигането на представителя на тази страна Рудолф Льовенфелд начело на „сините“ през 1935 г. Роденият в Прага специалист първоначално играе във Виена крикет енд футбол, но през 1911 г. е сред отцепниците от тима, които формират днешния Аустрия. Редом до него играе и брат му Виктор, който впоследствие ще емигрира в САЩ, а преди това е начело на националния отбор на Белгия, Антверпен и Конкордия Загреб. На отборните снимки от това време сред играчите е посочен и Рихард Льовенфелд, но вероятно става въпрос за грешно изписване на името на самия Рудолф. При идването му в България той е представен от вестник „Спорт“ като бивш треньор на Аустрия и „един от най-добрите виенски познавачи на футбола“. Негов помощник става Георги Караиванов, който през 40-те години е определен за пръв ректор на Висшето училище за телесно възпитание (днес НСА „Васил Левски“). Под негово ръководство тимът завършва 4-и в столичното първенство, а критиките не липсват. Във вестник „Левски“ клубният член Гълъбов пише критичната статия „Има ли треньор спортния клуб Левски“, в която отбелязва, че отбори без назначен специалист като Шипка играят по-добре от „сините“, а единствения добре трениран играч е лявото крило Асен Панчев, който тъкмо се е върнал от чужбина. Лошите резултати не повлияват на мнението на ръководния спортен орган БНСФ, който кани Льовенфелд за селекционер на националния отбор за Балканската купа. Предвиждано е титулярът на тази позиция Никола Калканджиев да отговаря само за физическата подготовка, но австриецът не се съгласява. След раздялата с Левски той остава в България и през 1938-39 е начело на бургаския Черноморец, а в периода на Втората световна война работи в аквариума на Варна.
Именно в хода на глобалния конфликт (1940-41) начело на столичани за трети път застава чуждестранен треньор – представителят на Чехословакия Милош Стружка. В броя си от 11 март 1940 г. вестник „Спорт“ пише: „В БНСФ е получено писмо от Милош Стружка, треньор, който е работил в Прага, Букурещ, Париж, Алжир и Мароко. Той прилага много ласкави отзиви на спортния печат за работата и познанията му. Стружка предлага услугите си да работи с някой от нашите първи клубове — в София или провинцията.“ Препоръките явно се оказват достатъчни и той застава начело на „сините“, където привлича и налага в тима бъдещата легенда на клуба Васил Спасов-Валяка. Под ръководството на Стружка тимът е 4-и в столичното първенство и губи с 0:4 от ЖСК в 3 кръг на Царската купа, но това не му пречи публично да критикува българските играчи. Според него те не тренират редовно и се увличат прекалено много в индивидуални изяви. Той съветва футболистите по време на своята почивка да плуват, да карат велосипед и да практикуват шведска гимнастика и упражнения за скачане – нещо шокиращо за аматьорските нрави у нас по това време. Виждайки, че идеите му не се приемат в столицата, той се мести в Пловдив и поема местния Левски. Стружка не успява да се задържи дълго там и последователно води софийските Хоментмен, България, Ботев и Устрем. Бомбардировките над София през 1943 г. довеждат до евакуирането му в Попово, където почва работа с тамошния Кубрат. Начело на тима той достига до полуфинал за Царската купа, но надпреварата не завършва заради политическите събития след 9 септември 1944 г. Чехословашкият специалист за кратко води Септември, преди да се завърне в родината си и да поеме Кладно. Там той има възможност да работи със Стефан Божков и Борислав Футеков, впоследствие станали част от първия шампионски тим на ЦСКА.
Както е видно, дори в зората на българския футбол Левски залага на чуждестранни треньори, но техните резултати са противоречиви. Това до голяма степен се дължи на факта, че те се опитват да въведат непознати за родните играчи порядки, които невинаги се възприемат добре. Борисов, Льовенфелд и Стружка обаче са специалисти, с които българските им колеги могат да си сравнят часовника и може да се каже, че присъствието им не е незабелязано.
Колкото и да е условно да говорим за специалисти в днешния смисъл на думата, първият иностранец с подобен статут в Левски е руснакът Михаил Яковлевич Борисов. В различните източници като негова рождена година се посочва 1894 или 1902 г., но поне за родното му място има консенсус - Верхне-Курмоярская, днешна Волгоградска област. Заедно с още близо 35 000 свои сънародници, сражаващи се на страната на белогвардейците по време на Гражданската война в Русия той напуска страната в края на 1920 г. и първоначално се установява в Истанбул. След това заедно с части от I армейски корпус на ген. Александър Кутепов се прехвърля в България, където намира прием във Велико Търново. Сред войниците има и 7 души, които са играли за националния отбор на Руската империя, поради което логично те сформират свой отбор носещ името Галиполи. Играят поредица от приятелски срещи, включително и такъв срещу Левски, който е загубен с 0:2. Макар тази част от историята да не е съвсем ясна, в преобладаващата част от източниците се казва, че Борисов отива в друг емигрантски клуб – Рус, с който отново се изправя срещу „сините“ и бележи гол при поражението с 2:3. При всички положения защитникът е прави впечатление и е привлечен от софийския тим. Той взима участие само в 2 приятелски мача, след което бива назначен за платен треньор на тима. Под негово ръководство заиграва по непознат за родния футбол начин – с ниски подавания, в триъгълници, а също така и с чести дълги пасове. Игровото развитие на тима е видимо и през 1923 г. той печели с 4:2 гостуването си на Триколорул в Букурещ, а по същото време става и столичен първенец след успех с 3:2 над Славия. Името на Борисов дори е предложено за пръв национален селекционер, но той не е одобрен и през 1924 г. се мести в Чехословакия, където живее до края на живота си.
Австрия е сред водещите футболни нации между двете световни войни, поради което може да си представим еуфорията при пристигането на представителя на тази страна Рудолф Льовенфелд начело на „сините“ през 1935 г. Роденият в Прага специалист първоначално играе във Виена крикет енд футбол, но през 1911 г. е сред отцепниците от тима, които формират днешния Аустрия. Редом до него играе и брат му Виктор, който впоследствие ще емигрира в САЩ, а преди това е начело на националния отбор на Белгия, Антверпен и Конкордия Загреб. На отборните снимки от това време сред играчите е посочен и Рихард Льовенфелд, но вероятно става въпрос за грешно изписване на името на самия Рудолф. При идването му в България той е представен от вестник „Спорт“ като бивш треньор на Аустрия и „един от най-добрите виенски познавачи на футбола“. Негов помощник става Георги Караиванов, който през 40-те години е определен за пръв ректор на Висшето училище за телесно възпитание (днес НСА „Васил Левски“). Под негово ръководство тимът завършва 4-и в столичното първенство, а критиките не липсват. Във вестник „Левски“ клубният член Гълъбов пише критичната статия „Има ли треньор спортния клуб Левски“, в която отбелязва, че отбори без назначен специалист като Шипка играят по-добре от „сините“, а единствения добре трениран играч е лявото крило Асен Панчев, който тъкмо се е върнал от чужбина. Лошите резултати не повлияват на мнението на ръководния спортен орган БНСФ, който кани Льовенфелд за селекционер на националния отбор за Балканската купа. Предвиждано е титулярът на тази позиция Никола Калканджиев да отговаря само за физическата подготовка, но австриецът не се съгласява. След раздялата с Левски той остава в България и през 1938-39 е начело на бургаския Черноморец, а в периода на Втората световна война работи в аквариума на Варна.
Именно в хода на глобалния конфликт (1940-41) начело на столичани за трети път застава чуждестранен треньор – представителят на Чехословакия Милош Стружка. В броя си от 11 март 1940 г. вестник „Спорт“ пише: „В БНСФ е получено писмо от Милош Стружка, треньор, който е работил в Прага, Букурещ, Париж, Алжир и Мароко. Той прилага много ласкави отзиви на спортния печат за работата и познанията му. Стружка предлага услугите си да работи с някой от нашите първи клубове — в София или провинцията.“ Препоръките явно се оказват достатъчни и той застава начело на „сините“, където привлича и налага в тима бъдещата легенда на клуба Васил Спасов-Валяка. Под ръководството на Стружка тимът е 4-и в столичното първенство и губи с 0:4 от ЖСК в 3 кръг на Царската купа, но това не му пречи публично да критикува българските играчи. Според него те не тренират редовно и се увличат прекалено много в индивидуални изяви. Той съветва футболистите по време на своята почивка да плуват, да карат велосипед и да практикуват шведска гимнастика и упражнения за скачане – нещо шокиращо за аматьорските нрави у нас по това време. Виждайки, че идеите му не се приемат в столицата, той се мести в Пловдив и поема местния Левски. Стружка не успява да се задържи дълго там и последователно води софийските Хоментмен, България, Ботев и Устрем. Бомбардировките над София през 1943 г. довеждат до евакуирането му в Попово, където почва работа с тамошния Кубрат. Начело на тима той достига до полуфинал за Царската купа, но надпреварата не завършва заради политическите събития след 9 септември 1944 г. Чехословашкият специалист за кратко води Септември, преди да се завърне в родината си и да поеме Кладно. Там той има възможност да работи със Стефан Божков и Борислав Футеков, впоследствие станали част от първия шампионски тим на ЦСКА.
Както е видно, дори в зората на българския футбол Левски залага на чуждестранни треньори, но техните резултати са противоречиви. Това до голяма степен се дължи на факта, че те се опитват да въведат непознати за родните играчи порядки, които невинаги се възприемат добре. Борисов, Льовенфелд и Стружка обаче са специалисти, с които българските им колеги могат да си сравнят часовника и може да се каже, че присъствието им не е незабелязано.
