Един състав, една присъда: Христо Янев легитимира Левски като шампион!

ЦСКА загуби вечното дерби от Левски София с 1:3 на Стадион Васил Левски – резултат, който на практика поднесе титлата в ръцете на „сините“. Но болката не е в самата загуба. Болката е в начина.

Недопустимо, Ицо!

Не защото паднахме. Това се случва. А защото ЦСКА излезе на терена без уважение към дербито. Без уважение към феновете. Без уважение към собствената си история.

Десет нови имена в стартовия състав спрямо победата в Разград. Десет! Футболисти, които не са играли с месеци. Играчите на практика бяха хвърлени в устата на лъва – без ритъм, без увереност, без шанс.

И тук идва най-големият въпрос: защо?

Защо тези ротации не се случиха срещу отбори като Септември, Монтана и всички останали? Защо точно в най-големия мач? В дербито, което не е просто мач, а мерило за чест и принадлежност.

Да, аргументът е ясен – след три дни има реванш срещу Лудогорец Разград за Купата. Целта е Европа. Никой не е паднал от Марс. Всички го разбират.

Но това ли беше начинът?

Да смениш дори вратаря. Да пуснеш хора, които не са помирисвали терен от декември. Улаус Скаршем – без минута от месеци. Турицов – символични участия. Илиан Илиев – под 100 минути. Това не е ротация. Това е експеримент… и то в най-неподходящия момент.

И още по-абсурдното – при 1:2 нямаше реакция. Годой и Перейра дори не загряваха. Решението беше взето: каквото стане – стане. В дербито!

А в същото време Левски беше в нокдаун. След нелеп автогол, след шок, след колебание. Това беше моментът да ги довършиш. Да ги унизиш. Да им покажеш кой е ЦСКА.

Вместо това – отборът се прибра. Затвори се. И буквално се самоуби. Харакири!

Ритуално.

С този мач ЦСКА направи нещо много по-лошо от загуба – легитимира Левски като шампион. До този момент „сините“ нямаха победа срещу директен конкурент. Нямаше успех срещу ЦСКА или Лудогорец. Имаше подигравки. Имаше съмнения.

Вече няма.

Мантрата умря.

И да – в историята няма да пише „играли сме с резерви“. Ще пише 1:3. Първи три допуснати гола от Левски от 27 години. Двадесет и седем!

Това остава.

А феновете? Те отново бяха на ниво. Над ниво. Сектор „Г“ изнесе поредната лекция – по атмосфера, по страст, по принадлежност. Докато отсреща цареше тишина. Оглушителна.

Хореографията? Шедьовър. След почитта към Димитър Пенев, сега феновете сведоха глава и пред паметта на Джони Велинов – по начин, който рядко се вижда не само у нас.

И какво получиха в замяна?

Подигравка.

Най-болезненото е друго – ако това го беше направил чужденец, който не разбира дербито, щеше да има някакво обяснение. Но Христо Янев? Той знае. Той е живял това дерби. Той знае какво означава.

И точно затова е необяснимо.

А ако в сряда не победиш Лудогорец? Ако отпаднеш? Какво остава тогава?

Остава един мач, в който сам си показал, че се страхуваш. Че мислиш за другия съперник. Че си готов да жертваш всичко.

И за какво?

За Европа? Там се играе сряда–събота. Как ще се справяме тогава? Пак ли ще пазим сили за „по-важното“?

Не. Това не е нормална загуба. Това е провал в мисленето.

Загубите се приемат. Начинът – не.

Историята вече е написана.

Всичко друго е пунта мара.