Думите на годината - урокът от Хубчев, който не трябва да забравяме!

Днес в последния ден на годината много хора си правят равносметки. Хвърлят се обещания, пишат се пожелания. Много от тях ще отлетят още с първите минути на новата година. Само истинското остава. Само онова, което е изречено с болка, с вяра и със смирение.

Спортът често е сцена на гръмки фрази. На силни декларации, които звучат добре пред камерите, но избледняват при първото изпитание. Победи на думи, обещания без покритие, арогантност, маскирана като самочувствие. И точно затова, когато се появят думи, които не търсят аплодисменти, а истина – те тежат повече от всяка титла.

Едно интервю през тази година докосна дълбоко с човечност. Петър Хубчев, човек, който цял живот говореше малко и работеше много, изрече думи, които останаха. Думи, които могат да бъдат наречени без преувеличение – думите на годината:

„Моето верую е – моля се всеки ден да има утре. Трябва да показваме по-голямо смирение, да не сме арогантни в живота и във всичко, което правим. Трябва да сме по-смирени, да си знаем мястото и повече труд да влагаме.“

В тези изречения няма поза. Няма его. Няма желание да впечатляваш. Има живот. Има борба. Има осъзнаване. Има истина, която рядко си позволяваме да чуем, защото ни кара да се погледнем честно.

Петър Хубчев се бори. Истински. Тихо. Достойно. Както винаги е живял и работил. Но той не е сам. За живота си днес се борят и други наши герои от онова незабравимо американско лято през 1994 година – Борислав Михайлов и Любослав Пенев. Имена, които са ни карали да вярваме, да мечтаем, да плачем от радост.

В такива моменти футболът спира да бъде резултат. Класиране. Статистика. Остава като спомен, като обща памет, като нишка, която ни свързва. Остава човешкото.

В края на годината нека си вземем не обещанията, а тези думи. Нека си вземем смирението. Усилието. Благодарността за „утре“. Защото именно то не е даденост.

С вас сме.

Днес. И утре.