Зад кулисите на българските кандидатури за домакин на зимни олимпийски игри

На 6 февруари на стадион „Джузепе Меаца“ в Милано ще бъдат открити 25-е зимни олимпийски игри. А сега си представете, че вместо в столицата на модата стартът на един от най-престижните спортни форуми той бъде даден на стадион „Васил Левски“. Не си го представяте? В края на 80-те години това е била напълно сериозна възможност, след като България кандидатства на 2 пъти за домакин на зимни игри, като в първия случай дори е близо до успеха. Те не са в резултат на случайно хрумване на някой ексцентричен партиен кадър, а резултат на целенасочена политика на държавата по подпомагането на зимните спортове.

Преди да стигнем до частното нека да тръгнем от общата картина. До средата на 70-те години страната участва на 9 зимни олимпийски игри, в които не успява да спечели нито един медал. Особено голямо е разочарованието през 1976 г. в Инсбрук, когато е и най-голямата българска група спортисти – 29. В опит да бъде спряна негативната тенденция на 28 юли 1978 година излиза постановление №36 на Министерския съвет „За развитие на зимните спортове в страната и повишаване на майсторството на българските спортисти.“ То е базирано на едноименното решение на Секретариата на ЦК на БКП от 14 декември 1977 г. Освен незадоволителното представяне на зимните олимпийски игри, се отчита текущото състояние на спортната база – 7 стандартни писти с 10 лифта (поемащи 4500 души на час) и 4 ледени пързалки. Като основа за развитие на зимните спортове се изисква от Министерство на народната просвета да ги въведе като част от учебната програма. Предвижда се откриване на спортни паралелки в Банско и село Говедарци, както и създаване на лятна лагерна база. На БСФС и Държавния комитет по туризма се възлага да създадат по широка основа на ски обучението, като последната организация трябва да поеме шефството на курортите в Боровец, Витоша и Пампорово. От своя страна БНБ трябва да отпусне кредити при благоприятни условия за закупуване на необходимата екипировка – ски, ски обувки и др. В постановлението са споменати още Министерство на химическата промишленост, грижещо се за производството на ски вакси и химикали за втвърдяване на снега и Министерство на машиностроенете, отговорно за лифтовете и влековете.

Правят впечатление конкретните мерки, които документът предвижда. На първо място това са плановете за развитие на зимни курорти в Рила, Витоша, Родопите, Пирин, Осогово и Стара планина. Това трябва да бъде комбинирано с построяването на изкуствени ледени пързалки в Димитровград, Девня и Враца. За тази цел на Български туристически съюз и БСФС се предоставят по 80 000 лв. на обект. Проблемът с екипировката трябва да бъде решен от ДСО „Младост“, към което се открива ремонтна работилница. Що се отнася до високото спортно майсторство, за подготовка на спортистите за зимните олимпийски игри в Лейк Плесид през 1980 г. трябва да бъдат предоставени общо 140 000 долара (съответно 80 000 през 1979 и 60 000 през 1980). Част от постъпленията във валута трябва да бъдат придобити чрез предоставяне на базата на Държавния комитет по туризъм на чужденци.

Дали в резултат на постановлението или просто поради стечение на обстоятелствата много скоро успехите са налице. Първият медал на България от зимни олимпийски игри бива спечелен в Лейк Плесид, когато Иван Лебанов взима бронз в ски бягането на 30 км. През същата година Петър Попангелов трумфира в старта за световната купа по ски в слалома в Ленгрис, ФРГ, като това е един от 11-те му подиума в кариерата. Все още обаче България не може да се счита за сила в зимните спортове, за да разчита на домакинство на такъв голям форум. Решаващият фактор се явяват първите успешно проведени зимни олимпийски игри в Източна Европа – тези в Сараево през 1984 година. За разлика от летните в Москва 4 години по-рано, в главния град на Социалистическа република Босна и Херцеговина пристигат спортисти и от двата политически лагера, а МОК изразява задоволството си от направената организация. В комбинация с това София има важно географско предимство поради близостта на планината Витоша, което би способствало за по-лесната логистика. Генералната репетиция за българските амбиции се явява домакинството на Зимната Универсиада, провела се между 17 и 27 февруари 1983 г. Тя може да се счита за успешна за българските спортисти, тъй като страната завършва на четвърто място в ранглистата с 1 златен, 3 сребърни и 3 бронзови медала. Спортът, който домакините презентират, е биатлона, който през годините ще носи много радост на спортните фенове у нас.

Първите стъпки към домакинството ни на зимни олимпийски игри е решение № 844 на Секретариата на ЦК на БКП на 26 септември 1983 г., с което се одобрява предложението на Столичния народен съвет, БОК и БСФС за издигането на кандидатурата на София за домакин на зимните олимпийски игри през 1992 г. То бива потвърдено на 13 юли 1984 г. с решение № 113 на Министерския съвет, което поставя конкретни задачи на създадения Инициативен комитет, Столичния народен съвет, както и на заетите с организацията министерства и ведомства. Решаващо за по-нататъшната дейност е заседанието на Политбюро от 16 април 1985 г., когато спортното събитие е първа точка от дневния ред. На него Инициативният комитет представя докладна записка, според която се очаква приходите от евентуални зимни олимпийски игри да възлизат на около 300 млн. долара, като към тях се прибавят над 60 млн. лева от организираните в страната лотарии, извънредни тиражи на Спортния тотализатор, монетни и филателни емисии, рекламиране на български производства и услуги и др. Макар че не са предоставени конкретни цифри, е намекнато за внасянето на „десетки милиони долари“ от фирмите-спонсори на олимпийските игри. Разходите се оценяват на приблизително 220-240 млн. лева, като сред тях се включват:

- изграждане на нова писта за спускане и гигантски слалом на Витоша за 13,6 млн. лева.

- изграждане на писти за ски-бягане с ширина 4 м. в местността „Момина скала“ за 13 млн. лева.

- изграждане на център за ски-скокове за 12 млн. лева.

- изграждане на център за бобслей и спускане с шейни в Драгалевци за 27 млн. лева.

- изграждане на многофункционален спортен комплекс „Южен парк“ със зала за 15 000 места за 100 млн. лева, част от които са осигурени от „Ленински съботник на софийските трудещи се“.

- доставка на техника за 25 млн. лева.

- преустройство на спортните зали „Септември“ и „Славия“ за 5 млн. лева.

- изграждане на национален ски-център в Боровец на стойност 15 млн. лева.

- други разходи (пътища, паркинги, непредвидени), достигащи 29 млн. лева.

Сумата бива потвърдена и от експертно мнение на Държавния комитет за планиране, като се уточнява, че в нея не влизат разходите по инфраструктрурата, имаща пряко или косвено отношение към зимните олимпийски игри. Андрей Луканов, който по това време е заместник министър-председател, излага своите бележки по докладната записка, на база на които подкрепата в крайна сметка е дадена. На първо място се отбелязва, че целта пред България е домакинството на зимни олимпийски игри да пропагандира стопанските възможности на страната и да доведе до ускорено развитие на планинския туризъм, а не да преследва само политически и идеологически цели. От тази гледна точка състезанията трябва да се провеждат още в Боровец, а самия курорт и град Самоков да бъдат на разположение със своята хотелска база. Изграждането на съоръжения извън Витоша се разглежда и в контекста на евентуалния екологичен проблем, по който „както компетентните държавни и обществени органи, така и софийската общественост проявяват подчертана чувствителност“.

Основна тежест в популяризиране на кандидатурата на София изиграва Министерство на външните работи. През февруари 1986 г. министър Петър Младенов утвърждава серия от инициативи, целящи да пропагандират българската столица. На българските мисии в чужбина е възложено да установят контакти с членове на МОК, международни федерации по зимни спортове, на националните олимпийски комитети, както и със спортни деятели, общественици и журналисти с влияние в зимните спортове. В самите посолства и консулства се предвижда оформяне на фотовитрини и фотокътове, като изпратените пропагандни материали трябва да бъдат своевременно доставяни на своите адресати. По същото време мисиите са задължени да изпращат периодично информация за ходовете и инициативите на конкурентите на кандидатурата. На територията на България дейността е свързана с организиране на срещи с акредитираните посланици в страната, за да бъдат държани в течение на подготовката на София. В рамките на международните спортни организации кандидатурата придобива необходимата тежест, след като на Генералната асамблея на Националните олимпийски комитети от Европа (АГНОК) на 10-12 май 1985 г. в Рим за член на Изпълнителния комитет бива избран председателят на БОК Иван Славков. Тя бива подкрепена и от социалистическия лагер с решение на съвещанието на ръководителите на спорта на социалистическите страни в Ханой (12-16 ноември 1985 г.).

При разговорите с представителите на различните олимпийски комитети не липсват и куриозни моменти. В началото на 1986 г. почетният председател на БОК ген. Владимир Стойчев кани на посещение в България членът на олимпийския комитет на Лихтенщайн барон Едуард фон Фалц-Файн, чийто дядо ген. Епанчин е участвал в боевете при Шипка през 1877 година. Той обаче отклонява предложението, тъй като 3 години по-рано в българското списание „Археология“ излиза статия, в която баронът е обвинен в умишлено укриване на исторически документи. Налага се заместник-председателят на Министерския съвет Георги Йорданов да принуждава автора Живко Аладжов да се извини за написаното, за да може посещението да се осъществи.



Часът на истината настъпва на 91-ата сесия на МОК в Лозана на 17 октомври 1986 г., когато трябва да бъде определен града-домакин. Освен София, кандидати са Албервил (Франция), Фалун (Швеция), Лилехамер (Норвегия), Кортина д'Ампецо (Италия), Анкъридж (САЩ) и Берхтесгаден (ФРГ). След първият кръг София води с 25 от 85 възможни гласа, но във всяко едно от последвалите 4 гласувания победител става Албервил, на когото е дадено домакинството. Освен чисто обективните фактори, които натежават в полза на френския град, българите губят и битката зад кулисите. В разговор с българския посланик в Токио Ангел Ангелов японският член на МОК Чихару Игайя отбелязва, че липсата на съпруги на ген. Стойчев и Иван Славков може да е натежала, тъй като те имат голяма роля в спортната дипломация. „Ръководството на МОК и лично Игайя са против разточителството в подаръците и се вземат мерки, но тази практика така или иначе щяла да продължи (както се оказва впоследствие тя все повече се засилва). Ако българските подаръци са имали по-национален характер, например блузи с шевици, ефектът щял да бъде по-голям. Необходимо е да се вникне в психологията, навиците и предпочитанията на всеки член на МОК и да се прилага индивидуален подход към всеки от тях“, свидетелства Ангелов.


Тези уроци трябва да бъдат усвоени по-възможно най-бързия начин, тъй като международният олимпийски комитет взима решение летните и зимни олимпийски игри да не се провеждат в една и съща година, а през 2 години. Поради това се отваря възможност София да кандидатства за домакинство на игрите през 1994 г. и българската страна решава да използва този шанс и отново подава своята заявка. Надеждите са, че със същата програма и функциониращия Инициативен комитет големият форум ще бъде получен от втория опит. Решението трябва да бъде взето по време на 94-та сесия на МОК в Сеул на 15 септември 1988 г. Повторно кандидатурите си представят Лилехамер и Анкъридж, а към тях се включва и шведския град Йостерсунд, В първия кръг София получава само 17 гласа, с което отпада от надпреварата, а победител става Лилехамер.

Макар двете кандидатури на София за домакин на зимни олимпийски игри да не се оказват успешни, самото им лансиране е доказателство за нарастналата роля на спорта като държавна политика. България е сред най-успешните спортни нации в този период, вече е домакинствала редица престижни световни спортни форуми и олимпийските игри са следващата стъпка в нейното развитие. Извън чисто пропагандния ефект от подобна проява, управляващите са привлечени от икономическите ползи, които биха съпътствали подобен форум. Тук е моментът да се уточни, че въпреки комерсиализацията на спорта, започнала в края на 80-те години, за всеки следващ домакин на летни или зимни игри именно финансирането се оказва главния проблем. Показателно е, че Монреал, приел летните олимпийски игри през 1976 г. успява да изплати дълговете си в размер на 1,5 млрд. долара чак през 2006 г. От тази гледна точка дори и кандидатурата на София да бе успешна, политическата и икономическа криза в края на 80-те и началото на 90-те години вероятно щяха да попречат на пълноценно домакинство на българската столица.