Трагичното високомерие

Снощи „синя“ България се готвеше да пирува върху останките на своя вечен съперник. ЦСКА пристигаше на „Васил Левски“ разклатен от случващото се в клуба, с неубедително начало на сезона и Христо Янев, който часове по-рано бе подал оставка.

Дали това е било реално решение или хитър психологически ход, вероятно ще разберем съвсем скоро....

Левски пък беше от другата страна на настроенията. Шампионът летеше високо след осем победи от осем в първенството, а европейското лято вече бе убедило мнозина, че разликата между двата вечни съперника е станала прекалено голяма. Суперкупата изглеждаше като следващата логична спирка. Няколко часа по-късно празнуваха онези, които уж бяха дошли като обречени, а левскарите напускаха стадиона след 2:4 с едно от най-болезнените усещания във футбола, че сами са поканили ЦСКА на собствения си празник.

Преди финала написах, че Суперкупата е малка, само докато не я спечелиш. Днес тя със сигурност изглежда огромна за ЦСКА, а за Левски ще тежи поне още известно време. Не толкова заради самия трофей, колкото заради начина, по който беше изпуснат. „Сините“ имаха прекрасната възможност да вдигнат купа след победа над вечния враг пред пълни трибуни. Вместо това подариха на своя съперник вечер, която той ще помни дълго.

Фенът има право да подценява. Може да се присмива, преувеличава, да брои головете преди мача и да вижда разгром там, където още няма дори начален съдийски сигнал. Това е част от привилегията да обичаш един отбор ирационално. Футболистът обаче няма подобен лукс. Едно от най-старите правила на Вечното дерби гласи, че моментната форма остава пред тунела, а нарушиш ли го, обикновено плащаш скъпо. Левски го наруши и през второто полувреме не просто плати сметката, а на моменти сякаш молеше ЦСКА за футболна милост.

Това беше кошмарен мач за отбора на Хулио Веласкес. Най-слабият, който аз поне си спомням при испанеца, и тежка плюнка върху почти всичко хубаво, което тези футболисти изградиха през последните месеци. Плюнка, която може да бъде избърсана още с няколко силни двубоя и животът да продължи постарому, но няма никакъв смисъл да се преструваме, че не я е имало. Подобни поражения са неприемливи. Когато са срещу ЦСКА и идват във финал за трофей, болят двойно.

Досега този състав получаваше похвали, когато ги заслужаваше. Затова сега трябва да понесе другата страна на отношението към голям отбор - тежестта на критиката. Не може след европейските вечери да говорим колко много е пораснал Левски, а след 2:4 от вечния съперник да търсим удобни обяснения. Точно такива двубои връщат надеждата и на конкурентите, които доскоро гледаха отдалеч шампионското темпо на „сините“. Изведнъж и те видяха кръв.

Оправдания, ако някой много държи да ги намира, има. Сгъстеният календар и натрупаната умора със сигурност оставят следи, контузиите също не помагат. Имаше и Геро Писков, който в определени моменти повече напомняше на Геро от „Като две капки вода“, отколкото на човек, получил задачата да ръководи най-напрегнатия мач в България. Ситуацията при първия гол на Цварц, дузпата срещу Пастор и цялото раздаване на картони могат да бъдат обсъждани до довечера.

Само че стига! Ще бъде смешно Левски да се скрие зад съдията след подобно второ полувреме. Този отбор загуби финала преди всичко от себе си и от ЦСКА, който след почивката заслужи Суперкупата. „Армейците“ усетиха слабостта на съперника по начин, по който един голям враг е длъжен да я усети, и бяха по-добри точно когато мачът трябваше да бъде решен. Поздравления за трофея. Особено за представянето им през втората част, когато не оставиха никакво съмнение кой от двата тима е разбрал по-добре какъв мач играе.

Всичко можеше да бъде съвсем различно. В първите десетина минути Левски създаде достатъчно положения, за да постави ЦСКА в още по-тежко положение. Фьодор Лапоухов спаси своите, „сините“ не нанесоха ранния удар и постепенно започнаха да се появяват онези досадни грешки, които първоначално изглеждаха безобидни. Неточните подавания се увеличаваха, подарените топки също. Малки пукнатини, през които „армейците“ започнаха да надничат и да разбират, че дяволът изобщо не е толкова черен.

ЦСКА в началото изглеждаше като отбор, който може да бъде пречупен. Имаше страх и колебание, усещаше се несигурността, натрупана след седмици на напрежение. Вместо да натисне раната обаче, Левски постепенно позволи тя да зарасне пред очите му.

И точно тогава Сержиньо вкара. Голът в 40-ата минута трябваше да бъде благодат. Оказа се проклятие. При неособено убедителна продукция „сините“ се прибраха на почивката с аванс и сякаш окончателно решиха, че морето вече е до колене. Няма как да знаем какво са си говорили футболистите в съблекалнята, но след завръщането им на терена поведението беше на тим, който сякаш вече е прескочил трудната част и само чака часовникът да го отведе до трофея. Оставаше едва ли не да се избере подходящата снимка за социалните мрежи.

Във футбола високомерният поглед към часовника често завършва с поглед към таблото. Там започна апокалипсисът.

Не знам какво Христо Янев е казал на своите футболисти през онези петнадесет минути, но трябва да му се отдаде заслуженото. От тунела излезе различен ЦСКА. Вече нямаше и следа от страха, а „армейците“ тръгнаха да преследват Левски по целия терен. Спечелиха средата, намериха противодействие на Сержиньо, затвориха Бала и Око-Флекс по фланговете, а всяка следваща минута отнемаше още малко от увереността на шампионите.

После падна първият гол. След него вторият. Цварц направи 3:1 и в рамките на 21 минути Левски премина от усещането, че държи Суперкупата с едната ръка, до състояние на пълен футболен разпад.

Почти космическо съвпадение е толкова много играчи да изберат една и съща вечер за най-слабия си мач със синята фланелка. Майкон изглеждаше като кандидат за смяна още преди почивката. На обичайната си позиция отляво бразилецът грешеше при изнасянето и трудно намираше ритъма, с който сме свикнали да го виждаме. В центъра Гашпер Търдин и Марко Груич по-скоро си пречеха, отколкото да превърнат физическото си преимущество в контрол. Напред пък постепенно настъпи тишина.

Трябва да кажем нещо и за Светослав Вуцов. Пазехме го от прекалена критика, защото един от най-силните футболисти на Левски през последната година е заслужил подобен кредит. Напоследък обаче слабите моменти започнаха да се натрупват, а при изравнителния гол решението му да напусне наказателното поле беше необяснимо. Вратарят излезе безразсъдно, Цварц го изпревари и оттам започна лавината. Вуцов е достатъчно добър, за да го знае и без някой да му го обяснява.

Веласкес също няма как да остане извън критиката. В много от предишните срещи испанецът променяше двубоите със смените си. Този път ги обърка. Алекс Сентейес продължава да живее повече с визитката си от Испания, отколкото с показаното на терена. Ще има още време да се аклиматизира и крайните оценки могат да почакат, но Левски вече изигра толкова срещи, колкото някои отбори събират за половин сезон, а от футболист с опит в Ла Лига и Ла Лига 2 е нормално да очакваме поне проблясъци на разликата. Срещу ЦСКА той влезе и направи дузпата срещу Пастор.

Мехди Мубарик пък изглеждаше като бледо копие на смелия халф от европейските вечери. Мароканецът играеше със страх, а грешката при изнасянето преди третия гол се превърна в един от символите на рухването. Цварц довърши ситуацията великолепно, но Левски сам му отвори вратата.

Към края вече нямаше тактика. Нямаше идея как резултатът може да бъде обърнат, нито усещане, че някой на терена вярва в подобна възможност. След червения картон на Кристиан Димитров остана единствено желанието този фарс в синьо да приключи възможно най-бързо. Дори трибуните сякаш го усещаха.

После дойде и автоголът на Алдаир, сякаш за да довърши и без това грозната картина. Протегнат крак, рикошет и топката в собствената врата – по-точен кадър от този за вечерта на Левски трудно можеше да бъде измислен. Дузпата на Евертон Бала за 2:4 само промени цифрите. Унижението вече беше завършено.

Най-тревожното обаче не е, че Левски загуби. Това щеше да се случи рано или късно. Осем победи от осем в първенството и походът до прага на Шампионската лига естествено създадоха усещане за почти непобедим отбор. Надявах се, че онези четири гола от АЕК в Атина вече са свършили отрезвяващата работа. Очевидно урокът е останал недоучен.

Бала и компания започнаха този финал така, сякаш разликата между тях и ЦСКА е станала някаква футболна пропаст. Не е. Левски е шампион, в момента е по-подреденият клуб и през последните месеци показа повече на терена, но не е ПСЖ, попаднал по погрешка в българското първенство. Футболният Олимп продължава да бъде далеч, а вечер като тази е болезнено напомняне колко бързо можеш да се търкулнеш надолу, ако решиш, че вече си го покорил.

Хулио Веласкес много говори за смирение и концентрация. Сега идва моментът тези думи да свършат истинската си работа. Няма нужда от истерии, нито някой да зачерква с лека ръка всичко постигнато през последните месеци. Този отбор направи достатъчно, за да заслужи кредит на доверие, но точно затова трябва да има смелостта да погледне и към собственото си падение. След две-три седмици поражението може да остане просто болезнен спомен, ако „сините“ отново започнат да приличат на себе си.

Преди това обаче трябва хубаво да ги заболи. Ако подобен срив беше дошъл срещу Славия, Локомотив София или в някоя крива вечер на „Герена“, щяхме да го приемем като навременен шамар и студен душ. Само че това беше ЦСКА. Финал! Повеждаш с 1:0, имаш възможност да вдигнеш трофей след победа над вечния съперник, а накрая гледаш как той ти вкарва четири и празнува пред очите ти. Това вече не е шамарче по бузата. Това е ритник право в самочувствието.

Оттук нататък Веласкес има една много важна задача. Да върне Левски там, където беше, но и да свали футболистите си от облака, на който очевидно някои от тях са се качили прекалено рано. Осем от осем е прекрасно. Европейската есен също. Шампионската титла още повече. Само че нито едно от тези неща не ти дава право да влезеш във Вечното дерби с усещането, че другият вече е победен.

Предстоят първенството и Лига Европа, където подобни сривове ще бъдат наказвани още по-жестоко. Затова сега не е време Левски да търси виновника в Геро Писков, календара или умората. Нека първо погледне себе си.

Снощи „сините“ имаха възможност да вземат Суперкупата от ръцете на вечния си съперник. Вместо това му подадоха трофея, наведоха глава и гледаха как ЦСКА празнува.

Нека тази картина остане в съблекалнята. Да стои там и след следващата победа, и когато отново се появи усещането, че Левски е станал прекалено голям за останалите в България. Тогава е достатъчно някой да си спомни онази вечер на „Васил Левски“, онова 2:4 и червената радост отсреща.