Сръбският вятър, който никога не спира да духа в българския футбол

Вярвате или не, завръщането на Славко Матич като треньор на Септември, вдъхнови журналистическата ми същност за създаването на този текст. Новината бе просто повод, който отваря една стара, но все по-болезнена тема: ролята на сръбските треньори в нашия футбол и защо продължаваме да търсим спасение в чуждия опит, вместо да изграждаме свой.

Истината е, че т.нар "югославска школа" има история у нас. Отдавна. И то не каква да е. Сръбски треньори са печелили титли, оставяли са следа, дори са изграждали епохи. Покойният Миодраг Йешич направи ЦСКА (шампион и влезе в сърцата на феновете с онзи характерен балкански огън. Славолюб Муслин накара Левски да изглежда като европейски отбор, а Люпко Петрович, носителят на КЕШ, се превърна в емблема както на "сини", така и на "червени".

Да, има и такива примери, които заслужават уважение.

Но след всеки Йешич и Петрович, идваха по петима други, които просто минаха и заминаха. С гръмки обещания, с визитки от Балканите, с патос и фрази за „дисциплина“ и „менталитет“. И накрая — с тиха раздяла, без резултати, без следа. Българските клубове плащаха обезщетения, сменяха посоки, започваха „нов проект“. И пак се стигаше дотам – следващият спасител също беше сърбин.

Не, не става дума за национализъм. Никой не казва, че сърбите не могат или че не знаят. Напротив – те са изградили сериозна треньорска школа и това се вижда не само у нас, а по целия свят. Сърбски треньори има в Азия, в Северна Америка, в Африка – буквално от Австрия до Австралия.

Те се подкрепят, имат съсловие, имат мрежа. И знаят как да пазят своето.

А ние?

В България треньорите са сами. Няма силна асоциация, няма колегиална подкрепа, няма система, която да издига кадрите нагоре. Вместо това – завист, подливане на вода и борба за всяко свободно място.

И когато собствениците търсят решение, кой да е начело на отбора – виждат пред себе си една разединена гилдия. Липсата на доверие в българските специалисти не е случайна, тя е резултат от години разпад.

А после се чудим защо дори клубове, които се борят за оцеляване, наемат чужденци. Защо някой, който едва свързва края, плаща скъпо за треньор, който не познава реалността на нашия шампионат?

Къде са младите български треньори, които заслужават шанс? Защо не виждаме нови имена, които да получат доверие, да се учат, да растат? Нима оцеляването не е точно най-добрият терен за това?

Сръбската треньорска вълна у нас е вече традиция. Понякога успешна, по-често не. Но това, което трябва да ни тревожи, не е колко титли са спечелили сърбите в България, а колко възможности сме отказали на нашите хора.

Докато Сърбия изнася треньори по света, ние изнасяме оправдания.

Докато те градят професията си като общност, ние я рушим отвътре.

И ето защо днес, когато още един сърбин се връща да „помага“ на наш футболен клуб, нека си зададем простия въпрос - наистина ли нямаме кой да го направи тук?

Защото чужденците идват и си тръгват.

А ние оставаме – все така зависими, все така съмняващи се в собственото си.

Докато не започнем да вярваме на българския треньор, ще продължаваме да търсим спасители отвъд границата.

И ще продължаваме да се чудим защо нашият футбол е все същият – чужд на самия себе си.