Източник на снимката: nullСоциалистическа България през погледа на звездата на Апоел
Текст на Тео Борисов
- 29/07/2026
Този четвъртък от 21:00 ч. Лудогорец посреща Апоел Тел Авив в опит да се спаси от изравняване на негативния си рекорд за най-малко изиграни европейски срещи в рамките на един сезон – 2. Играчите на Томас Райс загубиха с 0:2 гостуването си, играно на неутрален терен в унгарския град Мишколц, и ще трябва да се постараят доста, за да преминат в следващия етап на Лигата на конференциите. В състава на отбора от стадион „Блумфийлд“ личи присъствието на българина Андриан Краев, в чиято чест агитката на „червените“ дори е измислила специална песен. През годините фланелката на Апоел са защитавали и други наши сънародници като Димитър Телкийски и Елин Топузаков, а за първото гостуване на работнически клуб на родна земя трябва да се върнем към далечната 1954 г.
Политическият контекст на тази визита е изключително важен, тъй като на 26 ноември 1948 г., само няколко месеца след създаването на Държавата Израел, тя бива призната от България и между двете страни са установени дипломатически взаимотношения. Политбюро на ЦК на БРП (к) (тогавашното име на БКП) дава разрешение за свободна емиграция на българските евреи и до май 1949 г. над 32 000 от тях доброволно заминават за новата си родина. Двустранните отношения се развиват възходящо и през 1952 г. са открити легации в София и Тел Авив, а за улесняване на икономическите контакти на 20 декември 1954 г. е подписана търговска спогодба. Това дава възможност за развитие на отношенията и на спортно ниво – през юни 1953 г. сборен баскетболен отбор на Макаби и Апоел Тел Авив гостува в българската столица и се изправя срещу Ударник (тогавашното име на Славия). Срещата завършва 63:52 (33:23) в полза на домакините. На 14 юли 1954 г. пък пристига Апоел, който е анонсиран като сборен отбор на формациите с това име от Тел Авив, Петах Тиква, Реховот, Хайфа и Рамат Ган. Те играят под шапката на столичния тим, а по същество това е националния тим на страната, който в квалификациите за Мондиал’54 претърпява минимални домакински загуби от Гърция (0:2) и Югославия (0:1). Откриващият мач е на 17 юли срещу Локомотив София на стадион „Васил Левски“ и е наблюдаван от близо 30 000 зрители. „Железничарите“ доминират от самото начало и още в 5-ата минута Георги Василев – Гоце открива резултата от свободен удар. Въпреки контузията на капитана си Лазар Христов, те не спират с натиска и в 33-ата удвоят чрез гастролиралия за този двубой нападател на ЦСКА Димитър Миланов. В началото на второто полувреме централният защитник Ури Карни си отбелязва автогол, а 80-ата минута гостите реализират почетния си гол след като Израел Вайс реализира отсъдената от съдията Йордан Таков дузпа.
На 21 юли Апоел гостува в Пловдив на местния Спартак, където нещата отново не се развиват по план. На почивката домакините водят убедително, след като на 2 пъти Тодор Диев успява да преодолее Ицик Високер. Найден Найденов също оформя своя дубъл, а точно реализираната дузпа Ашер Балут води до ответна реакция и попадения на Иван Барбов и Костов оформят крайното 6:1. Негативната поредица продължава и на 24 юли срещу Спартак (Плевен), тогава носещ името Торпедо. Поражението този път е с 1:4, след два гола на Златан Ценов (записан в пресата като Цеков), по един на Николай Анков и Пенко (така фигурира в репортажа) за домакините и попадение на Науел Стелмак за Апоел. Според „Народен спорт“ вратарят на израелския тим Яков (Янкеле) Ходоров допуска сериозни грешки в два от случаите, когато топката се озовава в мрежата му.
Неслучайно акцентираме върху стража на Апоел, чиято фамилия през 1956 г. е промена на Ход. Той е сред най-известните играчи в страната в този период, въпреки че реално е със статут на аматьор и работи като шлосер в компанията „Мекорот“, за да си осигури прехраната. В архива на радио „Свободна Европа“ откриваме интервю именно с Яков Ходоров, в което той описва престоя си в България, като казаното от него идеално описва реалностите по време на Студената война. За първата среща той подчертава, че съперника всъщност се е състоял не само от играчи на Локомотив, а и от такива на други отбори. Освен споменатия Миланов това е вратарят на Славия Йордан Йосифов, а самия израелски страж посочва и двама играчи от Спартак София. По-нататък свидетелствата му са дадени без пряка реч, но ние ще ги публикуваме под формата на негов разказ.
„Загубите ни не се дължат на превъзходната техника на българите, а са резултат главно от несправедливо съдийство. С останалите играчи решихме да не приемаме повече покани отвъд Желязната завеса, заради несправедливото отношение, което получаваме от местните рефери. Съдийството в България се различава напълно от приетите международни футболни правила и изглежда се ръководи от политически фактори. В мачове между български отбори градският ще спечели, тъй като на селските никога, ама никога, не им се позволява да печелят. Същото важи и за мачовете срещу гостуващи отбори, включително от другите сателитни държави. Докато бяхме в България унгарския Вашаш игра срещу „Б“ националния отбор на домакините и загуби с 2:4. Унгарците имаха видимо превъзходство през целия мач и бяха победени от съдията, а не от българския тим. Публиката, която винаги е много честна, изрази протест срещу несправедливите решения на рефера, но без резултат. Унгарският отбор искаше да напусне терена два пъти, но беше спрян от ръководителите си. Вечерта обаче гостите отказаха да присъстват на официалната вечеря, дадена в тяхна чест. Всеки, който разбира поне малко от футбол ще види, че съдиите в България се ръководят от националната гордост, а не от правилата на футбола. Българската публика обаче е много коректна и изглежда има понятие от този спорт. Срещу Локомотив първият гол в нашата врата бе след очевидна игра с ръка и след признаването му феновете избухнаха. Мачът спря за почти десет минути, защото играта не можеше да бъде възобновена поради шума от страна на зрителите. В сравнение с 1947 г., когато видях за пръв път български отбори е постигнат значителен напредък. Българите играят бързо и без грубости, но разчитат много на несправедливите отсъждания на съдиите. Във всички мачове срещу чуждестранни отбори на българския отбор се присъжда несправедлив гол през първите 20 минути, което повдига морала на отбора и осигурява по-лесна победа.
Всички сме отвратени от фалшивия аматьоризъм на местните играчи. Всички футболисти в България номинално принадлежат към различни професионални групи като армията, железопътната администрация или общинските служби. Играчите заемат длъжности, които упражняват само формално, тъй като прекарват цялото си време в игра на футбол, въпреки че получават редовните си заплати като служители. Играчите на спечелилия отбор в даден мач получават премии и парични суми се раздават на отделни играчи за добри представяния.
В трите града, в които пребивавахме бяхме настанени в хотели „Балкантурист“. Този в София се казваше „България“ и бе доста добър. Неслучайно е запазен за чуждестранни делегации и дипломати. Храната, сервирана в хотела, беше добра, обслужването бе безупречно, а това по стаите - прецизно, но бавно. Добър оркестър свиреше приятна камерна музика вечер. Хотел „Балкантурист“ в Плевен беше много стар и лошо обзаведен, въпреки че беше най-добрият хотел в града. Нямаше бани, водата в стаите невинаги течеше, мебелите бяха стари, а леглата - ужасни за спане. Съпругата ми, единствената жена, която ни придружаваше, откри дървеници в хотела. Храната, която ни сервираха, не можеше да се сравни с тази в София, но това, което най-много ни порази бе фактът, че трябваше да чакаме повече от час. Никъде по света не сме срещали толкова лошо обслужване. Винаги, когато се оплаквахме на управата ни казваха, че закъснението е причинено от факта, че им е сервирана „специална храна“. В Пловдив хотелът беше малко по-чист, но храната и обслужването не се различаваха от тези в Плевен.
По време на престоя ни в България 24-членната ни група бе постоянно следени от българските органи за сигурност (б.а. Държавна сигурност). Членовете на отбора бяха помолени от израелското посолство да не се разхождат на малки групи, а за предпочитане да се държат заедно, „за да предотвратят всякакви неприятни инциденти“. Решихме да разглеждаме забележителностите на групи от по 5 или 6 души и винаги се оказвахме придружени от поне двама полицаи. Един от постоянните ни спътници бе еврейка, която говореше иврит, но тя бе много неприятна и напълно необщителна. Винаги, когато някой от делегацията напускаше хотела, той бе следван от агент по сигурността, много от които бяха видени да се мотаят пред входа. Бе строго забранено да се правят снимки, освен в обществените паркове. Когато се опитах да снимам мавзолея на Георги Димитров ми бе извикано грубо, че това не е възможно, а когато отидохме в зоологическата градина ми казаха, че мога да щракам колкото искам. Във фоайето на хотела бях заговорен от млада еврейка, която обясни, че има роднини, живеещи в Израел, и попита дали може да ги потърси и да им предаде съобщение. Преди да успея да отговоря и да запиша адреса на роднините на жената, последната бързо напуснали фоайето, без да каже нито дума повече. Опитах се да разбера защо жената си тръгна толкова бързо и видях униформен полицай да върви след нея.
Това, което най-много порази мен и съпругата ми бе невероятно бедното облекло на българите в цялата страна. Дори в София повечето хора по улиците носеха гумени маратонки и сини работнически гащеризони. Винаги, когато съпругата ми излизаше по улиците, тя беше открито зяпана от български жени, които не криеха, че се възхищават на найлоновите ѝ чорапи и западните ѝ дрехи. Още на първия ден от пристигането ни в София, бяхме заговорени от персонала на хотела, който предложи да купи всякакви дрехи, които биха искали да продадат. Те предложиха добри цени. Найлонът все още е донякъде загадка за българите. Камериерката в хотел „България“ не знаеше как да пере някои найлонови блузи, които съпругата ми даде за пране. Тя призна, че си е мислила, че найлонът ще се разтвори, когато се накисне във вода. Друг артикул с голямо търсене са ножчетата за бръснене. Постоянно служителите на хотела ни досаждаха за тях. Преди да напуснем София със съпругата ми подариха няколко подаръка на агентите по сигурността, които ни следвали като сянка по време на престоя им. Направихме го, за да видим реакцията им. Когато жената, която беше всичко друго, но не и мила, получи чифт найлонови чорапи и червило, а един от мъжете - американска тениска „Arrow“, чифт чорапи и пакет бръснарски ножчета, двамата не можаха да намерят думи, за да изразят благодарността си. Те внимателно увиха подаръците си в малки пакетчета и ги скриха в джобовете си. Жената взе найлоновия чорап и дискретно ги пъхна в пазвата си, преди да излезе от стаята.
Специално ни бе казано да не давам бакшиш на сервитьорите в ресторанта или персонала на хотела. Въпреки това понякога им оставяхме цигари или ножчета за бръснене. Бях изумен колко много малки деца просят по улиците. Преди това бях останал с впечатлението, че в комунистическите страни няма просяци. От съвременните лекарства в България сякаш познават само пеницилина. Преди да напусне София, лекарят на Апоел подари няколко таблетки ауромицин и стрептомицин на лекаря на Българската спортна федерация. Мъжът беше смаян от щедрия подарък, но кротко попита своя колега за какво служи лекарството. Очарован съм от примитивната глупост на местните комунисти да наричат всичко американско или западно „хулиганско“. То се изразява най-широко под формата на музика. Танцова музика, различна от руска, унгарска или славянска, се класифицира като такава. Танцовата група на хотел „България“ в София правеше неистови опити да свири американска музика, вероятно за да забавлява гостуващите чужденци, но резултатът беше много слаб. Румбата “Quizas” в момента е най-любимата „хулиганска“ мелодия. Когато пътувахме за Пловдив имахме специален автобус и колкото и да е странно ни позволено да пътува без охрана, като единствените българи в автобуса бяха представителят на спортната федерация, шофьорът и млад механик. Радиото в автобуса беше включено на макс и шофьорът се въодушевляваше, когато се пускаше танцова музика. Младият механик веднага нави крачолите си, но и извади якето си от него, и започна див танц, който гордо обяви за „Американски хулиган“. Когато израелците аплодираха сред пристъпи на смях, младите мъже изглеждаха много щастливи и горди.
Нивото на безработица в София очевидно е много високо, особено сред по-младите. Казаха ми, че в провинцията има достатъчно работа, но жителите на столицата предпочитат да се мотаят в нея, вместо да работят в провинцията, защото ако напуснат, ще загубят правото си да останат местни жители. Животът в селските райони не предлага нищо приятно за по-младото поколение
В заключение бих искал всички западни комунисти да отидат в България за няколко седмици. Сигурен съм, че такова кратко посещение би ги излекувало от комунистическите им убеждения и би решило проблема с международната комунистическа заплаха. Първото нещо, което ще направя след завръщането си в Израел е да сменя паспорта си с нов, защото не искам да имам българска виза като напомняне за двете седмици, прекарани зад Желязната завеса.“
На мнозина описаните неща могат да се видят пресилени и дори унизителни, но истината е, че в средата на 50-те години България наистина не е била най-приятното място за живеене в Европа. Впечатленията на Ходоров няма как да бъдат открити в партийния печат, където се отбелязват само успехите на социалистическия строй. Разбира се, едва ли всичко е чак в толкова черни краски, но политиката на „Свободна Европа“ е да даде гласност на подобни мнения, подкопаващи режима. Близо 7 десетилетия по-късно интервюто на вратаря на Апоел е един интересен извор, показващ, че чрез футбола човек може да придобие представа и за историческата епоха, в която се развива дадена среща.
Политическият контекст на тази визита е изключително важен, тъй като на 26 ноември 1948 г., само няколко месеца след създаването на Държавата Израел, тя бива призната от България и между двете страни са установени дипломатически взаимотношения. Политбюро на ЦК на БРП (к) (тогавашното име на БКП) дава разрешение за свободна емиграция на българските евреи и до май 1949 г. над 32 000 от тях доброволно заминават за новата си родина. Двустранните отношения се развиват възходящо и през 1952 г. са открити легации в София и Тел Авив, а за улесняване на икономическите контакти на 20 декември 1954 г. е подписана търговска спогодба. Това дава възможност за развитие на отношенията и на спортно ниво – през юни 1953 г. сборен баскетболен отбор на Макаби и Апоел Тел Авив гостува в българската столица и се изправя срещу Ударник (тогавашното име на Славия). Срещата завършва 63:52 (33:23) в полза на домакините. На 14 юли 1954 г. пък пристига Апоел, който е анонсиран като сборен отбор на формациите с това име от Тел Авив, Петах Тиква, Реховот, Хайфа и Рамат Ган. Те играят под шапката на столичния тим, а по същество това е националния тим на страната, който в квалификациите за Мондиал’54 претърпява минимални домакински загуби от Гърция (0:2) и Югославия (0:1). Откриващият мач е на 17 юли срещу Локомотив София на стадион „Васил Левски“ и е наблюдаван от близо 30 000 зрители. „Железничарите“ доминират от самото начало и още в 5-ата минута Георги Василев – Гоце открива резултата от свободен удар. Въпреки контузията на капитана си Лазар Христов, те не спират с натиска и в 33-ата удвоят чрез гастролиралия за този двубой нападател на ЦСКА Димитър Миланов. В началото на второто полувреме централният защитник Ури Карни си отбелязва автогол, а 80-ата минута гостите реализират почетния си гол след като Израел Вайс реализира отсъдената от съдията Йордан Таков дузпа.
На 21 юли Апоел гостува в Пловдив на местния Спартак, където нещата отново не се развиват по план. На почивката домакините водят убедително, след като на 2 пъти Тодор Диев успява да преодолее Ицик Високер. Найден Найденов също оформя своя дубъл, а точно реализираната дузпа Ашер Балут води до ответна реакция и попадения на Иван Барбов и Костов оформят крайното 6:1. Негативната поредица продължава и на 24 юли срещу Спартак (Плевен), тогава носещ името Торпедо. Поражението този път е с 1:4, след два гола на Златан Ценов (записан в пресата като Цеков), по един на Николай Анков и Пенко (така фигурира в репортажа) за домакините и попадение на Науел Стелмак за Апоел. Според „Народен спорт“ вратарят на израелския тим Яков (Янкеле) Ходоров допуска сериозни грешки в два от случаите, когато топката се озовава в мрежата му.
Неслучайно акцентираме върху стража на Апоел, чиято фамилия през 1956 г. е промена на Ход. Той е сред най-известните играчи в страната в този период, въпреки че реално е със статут на аматьор и работи като шлосер в компанията „Мекорот“, за да си осигури прехраната. В архива на радио „Свободна Европа“ откриваме интервю именно с Яков Ходоров, в което той описва престоя си в България, като казаното от него идеално описва реалностите по време на Студената война. За първата среща той подчертава, че съперника всъщност се е състоял не само от играчи на Локомотив, а и от такива на други отбори. Освен споменатия Миланов това е вратарят на Славия Йордан Йосифов, а самия израелски страж посочва и двама играчи от Спартак София. По-нататък свидетелствата му са дадени без пряка реч, но ние ще ги публикуваме под формата на негов разказ.
„Загубите ни не се дължат на превъзходната техника на българите, а са резултат главно от несправедливо съдийство. С останалите играчи решихме да не приемаме повече покани отвъд Желязната завеса, заради несправедливото отношение, което получаваме от местните рефери. Съдийството в България се различава напълно от приетите международни футболни правила и изглежда се ръководи от политически фактори. В мачове между български отбори градският ще спечели, тъй като на селските никога, ама никога, не им се позволява да печелят. Същото важи и за мачовете срещу гостуващи отбори, включително от другите сателитни държави. Докато бяхме в България унгарския Вашаш игра срещу „Б“ националния отбор на домакините и загуби с 2:4. Унгарците имаха видимо превъзходство през целия мач и бяха победени от съдията, а не от българския тим. Публиката, която винаги е много честна, изрази протест срещу несправедливите решения на рефера, но без резултат. Унгарският отбор искаше да напусне терена два пъти, но беше спрян от ръководителите си. Вечерта обаче гостите отказаха да присъстват на официалната вечеря, дадена в тяхна чест. Всеки, който разбира поне малко от футбол ще види, че съдиите в България се ръководят от националната гордост, а не от правилата на футбола. Българската публика обаче е много коректна и изглежда има понятие от този спорт. Срещу Локомотив първият гол в нашата врата бе след очевидна игра с ръка и след признаването му феновете избухнаха. Мачът спря за почти десет минути, защото играта не можеше да бъде възобновена поради шума от страна на зрителите. В сравнение с 1947 г., когато видях за пръв път български отбори е постигнат значителен напредък. Българите играят бързо и без грубости, но разчитат много на несправедливите отсъждания на съдиите. Във всички мачове срещу чуждестранни отбори на българския отбор се присъжда несправедлив гол през първите 20 минути, което повдига морала на отбора и осигурява по-лесна победа.
Всички сме отвратени от фалшивия аматьоризъм на местните играчи. Всички футболисти в България номинално принадлежат към различни професионални групи като армията, железопътната администрация или общинските служби. Играчите заемат длъжности, които упражняват само формално, тъй като прекарват цялото си време в игра на футбол, въпреки че получават редовните си заплати като служители. Играчите на спечелилия отбор в даден мач получават премии и парични суми се раздават на отделни играчи за добри представяния.
В трите града, в които пребивавахме бяхме настанени в хотели „Балкантурист“. Този в София се казваше „България“ и бе доста добър. Неслучайно е запазен за чуждестранни делегации и дипломати. Храната, сервирана в хотела, беше добра, обслужването бе безупречно, а това по стаите - прецизно, но бавно. Добър оркестър свиреше приятна камерна музика вечер. Хотел „Балкантурист“ в Плевен беше много стар и лошо обзаведен, въпреки че беше най-добрият хотел в града. Нямаше бани, водата в стаите невинаги течеше, мебелите бяха стари, а леглата - ужасни за спане. Съпругата ми, единствената жена, която ни придружаваше, откри дървеници в хотела. Храната, която ни сервираха, не можеше да се сравни с тази в София, но това, което най-много ни порази бе фактът, че трябваше да чакаме повече от час. Никъде по света не сме срещали толкова лошо обслужване. Винаги, когато се оплаквахме на управата ни казваха, че закъснението е причинено от факта, че им е сервирана „специална храна“. В Пловдив хотелът беше малко по-чист, но храната и обслужването не се различаваха от тези в Плевен.
По време на престоя ни в България 24-членната ни група бе постоянно следени от българските органи за сигурност (б.а. Държавна сигурност). Членовете на отбора бяха помолени от израелското посолство да не се разхождат на малки групи, а за предпочитане да се държат заедно, „за да предотвратят всякакви неприятни инциденти“. Решихме да разглеждаме забележителностите на групи от по 5 или 6 души и винаги се оказвахме придружени от поне двама полицаи. Един от постоянните ни спътници бе еврейка, която говореше иврит, но тя бе много неприятна и напълно необщителна. Винаги, когато някой от делегацията напускаше хотела, той бе следван от агент по сигурността, много от които бяха видени да се мотаят пред входа. Бе строго забранено да се правят снимки, освен в обществените паркове. Когато се опитах да снимам мавзолея на Георги Димитров ми бе извикано грубо, че това не е възможно, а когато отидохме в зоологическата градина ми казаха, че мога да щракам колкото искам. Във фоайето на хотела бях заговорен от млада еврейка, която обясни, че има роднини, живеещи в Израел, и попита дали може да ги потърси и да им предаде съобщение. Преди да успея да отговоря и да запиша адреса на роднините на жената, последната бързо напуснали фоайето, без да каже нито дума повече. Опитах се да разбера защо жената си тръгна толкова бързо и видях униформен полицай да върви след нея.
Това, което най-много порази мен и съпругата ми бе невероятно бедното облекло на българите в цялата страна. Дори в София повечето хора по улиците носеха гумени маратонки и сини работнически гащеризони. Винаги, когато съпругата ми излизаше по улиците, тя беше открито зяпана от български жени, които не криеха, че се възхищават на найлоновите ѝ чорапи и западните ѝ дрехи. Още на първия ден от пристигането ни в София, бяхме заговорени от персонала на хотела, който предложи да купи всякакви дрехи, които биха искали да продадат. Те предложиха добри цени. Найлонът все още е донякъде загадка за българите. Камериерката в хотел „България“ не знаеше как да пере някои найлонови блузи, които съпругата ми даде за пране. Тя призна, че си е мислила, че найлонът ще се разтвори, когато се накисне във вода. Друг артикул с голямо търсене са ножчетата за бръснене. Постоянно служителите на хотела ни досаждаха за тях. Преди да напуснем София със съпругата ми подариха няколко подаръка на агентите по сигурността, които ни следвали като сянка по време на престоя им. Направихме го, за да видим реакцията им. Когато жената, която беше всичко друго, но не и мила, получи чифт найлонови чорапи и червило, а един от мъжете - американска тениска „Arrow“, чифт чорапи и пакет бръснарски ножчета, двамата не можаха да намерят думи, за да изразят благодарността си. Те внимателно увиха подаръците си в малки пакетчета и ги скриха в джобовете си. Жената взе найлоновия чорап и дискретно ги пъхна в пазвата си, преди да излезе от стаята.
Специално ни бе казано да не давам бакшиш на сервитьорите в ресторанта или персонала на хотела. Въпреки това понякога им оставяхме цигари или ножчета за бръснене. Бях изумен колко много малки деца просят по улиците. Преди това бях останал с впечатлението, че в комунистическите страни няма просяци. От съвременните лекарства в България сякаш познават само пеницилина. Преди да напусне София, лекарят на Апоел подари няколко таблетки ауромицин и стрептомицин на лекаря на Българската спортна федерация. Мъжът беше смаян от щедрия подарък, но кротко попита своя колега за какво служи лекарството. Очарован съм от примитивната глупост на местните комунисти да наричат всичко американско или западно „хулиганско“. То се изразява най-широко под формата на музика. Танцова музика, различна от руска, унгарска или славянска, се класифицира като такава. Танцовата група на хотел „България“ в София правеше неистови опити да свири американска музика, вероятно за да забавлява гостуващите чужденци, но резултатът беше много слаб. Румбата “Quizas” в момента е най-любимата „хулиганска“ мелодия. Когато пътувахме за Пловдив имахме специален автобус и колкото и да е странно ни позволено да пътува без охрана, като единствените българи в автобуса бяха представителят на спортната федерация, шофьорът и млад механик. Радиото в автобуса беше включено на макс и шофьорът се въодушевляваше, когато се пускаше танцова музика. Младият механик веднага нави крачолите си, но и извади якето си от него, и започна див танц, който гордо обяви за „Американски хулиган“. Когато израелците аплодираха сред пристъпи на смях, младите мъже изглеждаха много щастливи и горди.
Нивото на безработица в София очевидно е много високо, особено сред по-младите. Казаха ми, че в провинцията има достатъчно работа, но жителите на столицата предпочитат да се мотаят в нея, вместо да работят в провинцията, защото ако напуснат, ще загубят правото си да останат местни жители. Животът в селските райони не предлага нищо приятно за по-младото поколение
В заключение бих искал всички западни комунисти да отидат в България за няколко седмици. Сигурен съм, че такова кратко посещение би ги излекувало от комунистическите им убеждения и би решило проблема с международната комунистическа заплаха. Първото нещо, което ще направя след завръщането си в Израел е да сменя паспорта си с нов, защото не искам да имам българска виза като напомняне за двете седмици, прекарани зад Желязната завеса.“
На мнозина описаните неща могат да се видят пресилени и дори унизителни, но истината е, че в средата на 50-те години България наистина не е била най-приятното място за живеене в Европа. Впечатленията на Ходоров няма как да бъдат открити в партийния печат, където се отбелязват само успехите на социалистическия строй. Разбира се, едва ли всичко е чак в толкова черни краски, но политиката на „Свободна Европа“ е да даде гласност на подобни мнения, подкопаващи режима. Близо 7 десетилетия по-късно интервюто на вратаря на Апоел е един интересен извор, показващ, че чрез футбола човек може да придобие представа и за историческата епоха, в която се развива дадена среща.
