С Левски до (след) края!

Феновете на Левски винаги са били най-точната умалена версия на самата България. Когато стане тежко, всички застават рамо до рамо, забравят различията и се хващат за една обща цел. Така беше и в онези мрачни месеци, когато клубът се бореше не за титли, а за собственото си оцеляване. Тогава нямаше лагери, подозрения и дребни войни за влияние. Имаше една единствена цел - Левски да оцелее и да не изчезне като клуб и кауза.

После бурята премина. Отборът оцеля, купата дойде, титлата също се върна след 17 години чакане, а с нея постепенно започнаха да се връщат и старите разделения. „Дядо ми е бил комита, искам по-голяма пита“ е реплика, която сякаш идеално описва случващото се днес около „Герена“. Всеки отново е убеден, че точно неговата визия за клуба е правилната, а огромната пропаст между различните лагери пак започва да се отваря.

Преди фронтовете бяха ясно очертани около Сираков и Стоилов. Днес темата вече е много по-дълбока. Спорът не е само за личности, а за самия модел на управление и за това кой трябва да държи моралния монопол върху левскарството.

След края на фейсбук групата „Синя приказка“, която години наред беше своеобразен извор на вътрешна информация около клуба, естествено се появи нов център на влияние. Така „С Левски до края“ много бързо се превърна в най-многобройната и активна левскарска група във Facebook. Там се публикуваха новини от кухнята, позиции, слухове, а понякога и неща, които по-късно се оказваха напълно достоверни. Не един и двама журналисти, включително и аз, са използвали информация оттам като ориентир за случващото се в клуба.

Само че всяка подобна общност рано или късно започва да вярва, че притежава собствена истина. Администраторите там дълго изглеждаха като естествени съюзници на настоящото ръководство, защитаваха Наско Сираков и често влизаха в тежки конфликти със „Сдружение Левски на Левскарите“. Прекалената анонимност обаче винаги носи напрежение, а когато от самия клуб публично загатнаха, че зад определени внушения стоят именно подобни страници, отношенията рязко се обърнаха. Оттам нататък последваха взаимни нападки, съмнения и усещането, че някогашните съюзници вече се гледат през крив мерник.

От другата страна стои Сдружението. Миноритарен акционер, официална структура и организация, която независимо дали някой я харесва или не, има пълното право да бъде активна част от живота на Левски. През годините „Левски на Левскарите“ обра много критики, натрупа си сериозни врагове и често бе обвинявано в прекалено силна фиксация върху фигурата на Станимир Стоилов. Само че там има достатъчно интелигентни хора, които отлично разбират кога и защо трябва да се влиза в публичен сблъсък.

И може би точно затова сега идва идеята за този отворен дебат в името на Левски, иницииран именно от тях.

От една страна ще видим преброяване на силите между двата лагера. Хора, които доскоро предпочитаха удобството на анонимността, вероятно ще трябва да застанат с имената и лицата си зад тезите, които защитават. От другата страна пък Сдружението също ще трябва да чуе неща, които невинаги му харесват. Не всяка критика към Наско Сираков автоматично означава, че срещу теб стои враг на Левски, както и не всяко споменаване на Мъри Стоилов трябва да бъде приемано като религиозен акт.

Истината е, че и двете страни понякога се капсулират в собствените си убеждения, а когато това стане, започваш да чуваш само хората, които мислят като теб. Именно затова подобен разговор, колкото и напрегнат да бъде, всъщност може да се окаже полезен.

Лично според мен обаче всичко това е само повърхността. Истинската причина за разместването на пластовете е друга и тя се казва Атанас Бостанджиев. Влизането му в Левски няма да остане символичен жест или дистанцирано присъствие от ложите. Напротив, усещането е, че тепърва започва сериозно преструктуриране на влияние и власт около клуба. А когато се зададе нов силен център, винаги се появяват хора, които започват да търсят откъде ще изгрее слънцето на следващия ден. За едни това вероятно означава нови възможности, за други - край на комфортното съществуване около „Герена“.

Точно в такива моменти започват и подобни вътрешни войни. Ще бъде много интересно и доколко самият Бостанджиев ще остане дистанциран от управлението. Българският футбол има странната способност да влиза под кожата на хората. Преди години и Тодор Батков не изглеждаше като човек, който ще се потопи изцяло в ежедневието на клуба, а после всички видяхме как Левски постепенно се превърна в негова лична кауза.

Сега въпросите са много. Ще поиска ли новият силен човек да придобие и акциите на „Левски на Левскарите“? Ще бъдат ли те дадени? Ще остане ли Наско Сираков познатият Вълк, който взима решения сам, или постепенно ще се превърне във фигура, която трябва да обяснява ходовете си пред някой над себе си?

Отговорите тепърва предстоят. Но ако трябва да бъдем честни, хубавото в цялата тази история е друго. Значи Левски отново е жив и достатъчно силен, щом основните скандали около клуба вече са свързани с Facebook групи, позиции и вътрешни битки за влияние, а не с въпроса дали въобще ще съществува утре.

Отборът е шампион, предстоят му важни европейски вечери и защита на титлата, а останалото е естествената човешка борба за място под слънцето. Историята го е показала достатъчно пъти - всеки защитава интересите си, дори когато ги облича в най-висши идеали.

Ще видим само докъде стига левскарството. И дали наистина е до края, или дори след него...