Източник на снимката: nullРодното офицерство и спорта в Царство България
Между двете световни войни
- 19/02/2026
Назначението на Димитър Илиев за министър на младежта и спорта в служебното правителство на Андрей Гюров за пореден път изведе на преден план въпроса какъв тип личности трябва да ръководят този немаловажен сегмент от общественото развитие на всяка нация. Пред последните десетилетия по света и у нас различни организации, федерации и клубове смениха подхода и вместо от администратори вече са оглавявани от бивши спортисти. Примери за успешни и слаби ръководители и от двата типа има достатъчно, но българският спорт определено нямаше да бъде същия без решителната роля на родното офицерство между двете световни войни.
Причината за това включване до голяма степен се дължи на подписания на 27 ноември 1919 г. в парижкото предградие Ньой мирен договор, с който страните от Антантата налагат волята си над България след края на Първата световна война. В глава II изрично се посочва, че общата численост на въоръжените сили на страната не трябва да надвишава 20 000 души, включително офицерите и щабните подразделения. Заедно с жандармерията, митническите и горски служители, местната и общинска полиция и погранична стража броя не трябва да бъде повече от 33 000, като по време на първия глобален конфликт мобилизираните надвишават стотици хиляди. При новите условия офицерският състав трябва да се преориентира към дейност, която от една страна да обезпечи неговото финансово оцеляване, а от друга да е свързано със запазване на физическата дееспособност на населението. Зараждащото се организирано спортно движение в страната съчетава и двете условия и затова не е изненадващо, че именно военни са сред основоположниците на основните спортни организации у нас.
Своеобразното начало в това отношение е основаването на столичния Офицерски спортен клуб, станало няколко месеца преди събитията от Ньой – на 1 април 1919 г. Всъщност негово ядро са отцепили се членове на Атлетик, към които се присъединяват действащи и запасни офицери. Начело застава майор Никола Карагьозов, който е инструктор по езда във Военна академия и началник на Кавалерийската школа. Първоначално клубът развива фехтовка, хокей и баскетбол, а едва след сливането с кварталния Цар Борис III се сдобива и с футболен отбор. През декември 1921 г. Офицерският клуб се обединява със СК Слава, а на 3 януари 1922 г. новото формирование получава от Столична община правото да ползва около 60 дка общинска земя в местността Пустинята в Борисовата градина (днес стадион ,,Българска армия‘‘) и да изгради върху нея своето клубно игрище. На 4 ноември 1923 г. официално е обявено присъединяването на Атлетик, с което името се променя на АС 23. Карагьозов. Като основни цели в устава на клуба са формулирани ,,физическо и морално възпитание на клубните членове‘‘; ,,издигане на доброто име на физическото възпитание сред обществото‘‘ и ,,насаждане у клубните членове на здрави чувства на любов към Родината и готовност за саможертва‘‘. „Асистите“ ще се превърнат в клуба с най-добра материална база в страната и ще постигнат успехи в редица спортове. Извън София през годините също ще се развиват някои офицерски спортни клуба, пример за които е основания през 1924 г. в Лом Мария Луиза, който е представителен за намиращия се в града Втори конен полк.
Дейците на Офицерския спортен клуб са в основата на създаването на първия по-крупен спортен орган – Българският народен спортен съюз (1921). Именно на заседание на БНСС на 30 март 1923 г. е взето решение за създаването на Български олимпийски комитет във връзка с потенциалното участие на игрите в Париж през следващата година. Освен споменатия вече Никола Карагьозов, достигнал до чин подполковник, сред участниците в заседанието са още кап. Георги Кусев (секретар на организацията), кап. Чокоев и ротм. Златоустов. За пръв председател на БОК е утвърден полк. Ефтим Китанчев – брат на известния деец на Демократическата партия Трайко Китанчев. Неговата военна биография започва още в Сръбско-българската война (1885), когато се записва като доброволец, макар и да е на 17 години, а впоследствие заема различни длъжности като началник на Кавалерийската школа и комендант на София. Полк. Китанчев организира всичко около заминаването на родните спортисти за френската столица и дори сам се отказва да пътува, за да има средства за повече състезатели. Той е начело на комитета до 1925 г., а през 1929 г. организацията отново е оглавявана от военен – ген. Велизар Лазаров. В началото на мандата си той съчетава тази длъжност с председателството на Съюза на запасните офицери, а освен като комендант на София по време на Първата световна война се отличава в бойни действия в Добруджа и на Южния фронт. Именно ген. Лазаров е в основата на организираните в София през септември 1931 г. Балкански игри, а 10 години по-късно той напуска поста си. Неговият наследник ген. Рашко Атанасов се сражава в Балканската и Първата световна война, а административния му опит включва период като министър на вътрешните работи (април-ноември 1935) и оглавяване на Съюза на гимнастическите дружества „Юнак“ от 1935 до 1940 г. Редом със спортната си деятелност той е активен и в политическия живот, поради което след 9 септември 1944 г. е осъден на смърт от т.нар. Народен съд и е разстрелян на 1 февруари 1945 г.
(На снимката: Ген. Велизар Лазаров)
Формирането на първият ръководен спортен орган в страната - Българската национална спортна федерация (БНСФ) на 16 декември 1923 г. няма как да мине без присъствието на военни. Сред делегатите в София са поручик Иван Мирски от Севернобългарската спортна лига, ротмистър Иван Стоянов от Пловдивската спортна лига, както и представителите на Югозападната спортна лига поручик Кирил Спасов и поручик Атанас Драмджиев. На практика няма регионална спортна лига, при която в редиците на ръководителите и деятелите да няма представители на българското офицерство. В периода 18 юни – 16 август 1936 г. председател на БНСФ е цитирания неведнъж подполк. Никола Карагьозов, но мандата му ще се запомни с това, че поради неубедителните резултати отборът така и не получава „зелена светлина“ да играе във футболния турнир на олимпийските игри в Берлин. Логично е да се предположи, че когато на 1 юли 1920 г. във Варна се създава Българският народен морски сговор между неговите учредители изпъкват морски офицери. Органът, под чиято егида преминават състезанията в различните водни спортове, се ръководи от кап. Иван Михайлов, който последователно ще оглави Дунавската флотилия и Въздушните войски.
Конният спорт също заслужава специално внимание, макар че неговият организиран период започва още през 1914 г. като неизменна част от бойната подготовка. Измежду основателите на Жокей клуб (впоследствие Български жокей клуб) личи името на ген. Пенчо Златев, който впоследствие ще стане активен деец на Тайния военния съюз и дори през 1935 г. ще е министър-председател за няколко месеца. Най-изявените ни състезатели в този период безспорно са офицерите Владимир Стойчев и Крум Лекарски. Бъдещият командващ Първа армия и Първа българска армия в заключителния период на Втората световна война участва на олимпийските игри в Париж през 1924 г. и на тези в Амстердам 4 години по-късно, а след 9 септември 1944 г. ще е водещата фигура в българския спорт. Ген. Лекарски показва още по-завидно спортно дълголетие и освен в споменатите игри е в родната делегация и през 1956 и 1960 г. (в Рим е на достолепните 62 години, което го прави най-възрастния ни олимпийски състезател в историята). Макар и формално да не е част от темата, руският офицер и преподавател във Военната академия в София полк. Владимир Андреев също трябва да бъде споменат, тъй като поставя основите на фехтовката в България.
(На снимката: Крум Лекарски)
Със сигурност подобна статия не може да изчерпа тази толкова интересна тема, но тя е едновременно добра основа за бъдещи изследвания и категорично доказателство за неразривната връзка между българската армия и родния спорт в периода на Царство България.
Причината за това включване до голяма степен се дължи на подписания на 27 ноември 1919 г. в парижкото предградие Ньой мирен договор, с който страните от Антантата налагат волята си над България след края на Първата световна война. В глава II изрично се посочва, че общата численост на въоръжените сили на страната не трябва да надвишава 20 000 души, включително офицерите и щабните подразделения. Заедно с жандармерията, митническите и горски служители, местната и общинска полиция и погранична стража броя не трябва да бъде повече от 33 000, като по време на първия глобален конфликт мобилизираните надвишават стотици хиляди. При новите условия офицерският състав трябва да се преориентира към дейност, която от една страна да обезпечи неговото финансово оцеляване, а от друга да е свързано със запазване на физическата дееспособност на населението. Зараждащото се организирано спортно движение в страната съчетава и двете условия и затова не е изненадващо, че именно военни са сред основоположниците на основните спортни организации у нас.
Своеобразното начало в това отношение е основаването на столичния Офицерски спортен клуб, станало няколко месеца преди събитията от Ньой – на 1 април 1919 г. Всъщност негово ядро са отцепили се членове на Атлетик, към които се присъединяват действащи и запасни офицери. Начело застава майор Никола Карагьозов, който е инструктор по езда във Военна академия и началник на Кавалерийската школа. Първоначално клубът развива фехтовка, хокей и баскетбол, а едва след сливането с кварталния Цар Борис III се сдобива и с футболен отбор. През декември 1921 г. Офицерският клуб се обединява със СК Слава, а на 3 януари 1922 г. новото формирование получава от Столична община правото да ползва около 60 дка общинска земя в местността Пустинята в Борисовата градина (днес стадион ,,Българска армия‘‘) и да изгради върху нея своето клубно игрище. На 4 ноември 1923 г. официално е обявено присъединяването на Атлетик, с което името се променя на АС 23. Карагьозов. Като основни цели в устава на клуба са формулирани ,,физическо и морално възпитание на клубните членове‘‘; ,,издигане на доброто име на физическото възпитание сред обществото‘‘ и ,,насаждане у клубните членове на здрави чувства на любов към Родината и готовност за саможертва‘‘. „Асистите“ ще се превърнат в клуба с най-добра материална база в страната и ще постигнат успехи в редица спортове. Извън София през годините също ще се развиват някои офицерски спортни клуба, пример за които е основания през 1924 г. в Лом Мария Луиза, който е представителен за намиращия се в града Втори конен полк.
Дейците на Офицерския спортен клуб са в основата на създаването на първия по-крупен спортен орган – Българският народен спортен съюз (1921). Именно на заседание на БНСС на 30 март 1923 г. е взето решение за създаването на Български олимпийски комитет във връзка с потенциалното участие на игрите в Париж през следващата година. Освен споменатия вече Никола Карагьозов, достигнал до чин подполковник, сред участниците в заседанието са още кап. Георги Кусев (секретар на организацията), кап. Чокоев и ротм. Златоустов. За пръв председател на БОК е утвърден полк. Ефтим Китанчев – брат на известния деец на Демократическата партия Трайко Китанчев. Неговата военна биография започва още в Сръбско-българската война (1885), когато се записва като доброволец, макар и да е на 17 години, а впоследствие заема различни длъжности като началник на Кавалерийската школа и комендант на София. Полк. Китанчев организира всичко около заминаването на родните спортисти за френската столица и дори сам се отказва да пътува, за да има средства за повече състезатели. Той е начело на комитета до 1925 г., а през 1929 г. организацията отново е оглавявана от военен – ген. Велизар Лазаров. В началото на мандата си той съчетава тази длъжност с председателството на Съюза на запасните офицери, а освен като комендант на София по време на Първата световна война се отличава в бойни действия в Добруджа и на Южния фронт. Именно ген. Лазаров е в основата на организираните в София през септември 1931 г. Балкански игри, а 10 години по-късно той напуска поста си. Неговият наследник ген. Рашко Атанасов се сражава в Балканската и Първата световна война, а административния му опит включва период като министър на вътрешните работи (април-ноември 1935) и оглавяване на Съюза на гимнастическите дружества „Юнак“ от 1935 до 1940 г. Редом със спортната си деятелност той е активен и в политическия живот, поради което след 9 септември 1944 г. е осъден на смърт от т.нар. Народен съд и е разстрелян на 1 февруари 1945 г.
(На снимката: Ген. Велизар Лазаров)
Формирането на първият ръководен спортен орган в страната - Българската национална спортна федерация (БНСФ) на 16 декември 1923 г. няма как да мине без присъствието на военни. Сред делегатите в София са поручик Иван Мирски от Севернобългарската спортна лига, ротмистър Иван Стоянов от Пловдивската спортна лига, както и представителите на Югозападната спортна лига поручик Кирил Спасов и поручик Атанас Драмджиев. На практика няма регионална спортна лига, при която в редиците на ръководителите и деятелите да няма представители на българското офицерство. В периода 18 юни – 16 август 1936 г. председател на БНСФ е цитирания неведнъж подполк. Никола Карагьозов, но мандата му ще се запомни с това, че поради неубедителните резултати отборът така и не получава „зелена светлина“ да играе във футболния турнир на олимпийските игри в Берлин. Логично е да се предположи, че когато на 1 юли 1920 г. във Варна се създава Българският народен морски сговор между неговите учредители изпъкват морски офицери. Органът, под чиято егида преминават състезанията в различните водни спортове, се ръководи от кап. Иван Михайлов, който последователно ще оглави Дунавската флотилия и Въздушните войски.
Конният спорт също заслужава специално внимание, макар че неговият организиран период започва още през 1914 г. като неизменна част от бойната подготовка. Измежду основателите на Жокей клуб (впоследствие Български жокей клуб) личи името на ген. Пенчо Златев, който впоследствие ще стане активен деец на Тайния военния съюз и дори през 1935 г. ще е министър-председател за няколко месеца. Най-изявените ни състезатели в този период безспорно са офицерите Владимир Стойчев и Крум Лекарски. Бъдещият командващ Първа армия и Първа българска армия в заключителния период на Втората световна война участва на олимпийските игри в Париж през 1924 г. и на тези в Амстердам 4 години по-късно, а след 9 септември 1944 г. ще е водещата фигура в българския спорт. Ген. Лекарски показва още по-завидно спортно дълголетие и освен в споменатите игри е в родната делегация и през 1956 и 1960 г. (в Рим е на достолепните 62 години, което го прави най-възрастния ни олимпийски състезател в историята). Макар и формално да не е част от темата, руският офицер и преподавател във Военната академия в София полк. Владимир Андреев също трябва да бъде споменат, тъй като поставя основите на фехтовката в България.
(На снимката: Крум Лекарски)
Със сигурност подобна статия не може да изчерпа тази толкова интересна тема, но тя е едновременно добра основа за бъдещи изследвания и категорично доказателство за неразривната връзка между българската армия и родния спорт в периода на Царство България.
