Не всеки чужденец издържа на "Герена", тези го направиха и останаха в историята

Завръщането на Вендерсон Цунами на "Герена", за кратка среща с бившите му съотборници, и за почестите от шефовете на Левски, не беше просто приятен жест към човек, оставил следа в клуба. То беше и добър повод да си припомним нещо, което често остава на заден план, когато говорим за историята на "сините" - кои са чужденците, успели не просто да минат през "Герена", а да се задържат дълго и да натрупат сериозен брой мачове с фланелката на гранда.

Тъкмо тук Цунами стои на особено място. Бразилецът не просто беше полезен, а носеше темперамент, който публиката усещаше. Той стигна до 139 мача за Левски в първенството и така се нареди сред най-значимите чуждестранни фигури в клубната ранглиста по участия. А това вече е компания, в която не попадаш случайно.

Истината е, че Цунами заслужаваше по-бляскаво изпращане. Такова, което да отговаря на отдадеността му към отбора, на начина, по който влезе под кожата на хората по трибуните. Нищо не е загубено, разбира се. Напълно логично би било Левски да му организира по-специален момент, а защо не и да го покани на бъдещи шампионски празненства, ако такива дойдат.

Погледът към вечната ранглиста показва ясно кои са десетте чужденци с най-много шампионатни мачове за Левски:


1. Лусио Вагнер - 177

2. Роман Прохазка - 174

3. Амедео Клева - 160

4. Дарко Тасевски - 145

5. Уендерсон Цунами - 139

6. Ричард Еромоигбе - 136

7. Седрик Бардон - 126

8. Дъстли Мюлдер - 125

9. Игор Томашич - 121

10. Келиан ван дер Каап - 115


Начело е Лусио Вагнер, име, което отдавна е излязло от графата "успешен чужденец" и спокойно стои до значимите фигури в по-новата история на клуба. След него е Роман Прохазка, футболист, който също се превърна в нещо много повече от легионер. Амедео Клева е едно от онези по-стари чуждестранни имена в историята на Левски, които днес не са достатъчно познати на по-младата публика, но мястото му в подобна класация говори достатъчно. Тук е малко пипкаво, защото Клева е роден у нас, ни пък баща му е италианец, поради което може да си позволим неговото класиране на "бронзовата" позиция.

Играе за "сините" през 30-те години на миналия век и със своите 160 мача остава не само сред най-използваните чужденци, а и една от ранните знакови фигури отвън в клубната история. По професия Ами (както го наричат съотборниците му) е металоработник-стругар. Освен футболист е и състезател в баскетболния тим на Левски, с който е държавен шампион 2 пъти.


Дарко Тасевски е съвсем естествено сред първите, защото беше от онези технични и умни играчи, които променят ритъма на един отбор. Цунами вече е непосредствено след него, а това само подчертава колко сериозен отпечатък е оставил бразилецът. Следват Ричард Еромоигбе, Седрик Бардон и Дъстли Мюлдер - различни като профил играчи, но обединени от едно и също качество: устойчивост във времето.

Игор Томашич също заслужава да бъде споменат с нужното уважение, защото 121 шампионатни мача за Левски не са просто статистика, а доказателство за доверие и постоянство. При това в най-хубавия съвременен период на клуба - "Синята приказка". В десетката влиза и Келиан ван дер Каап със 115, което е показателно колко важна роля имаше нидерландецът в последните години, дори и престоят му да не завърши така, както мнозина си представяха.

Непосредствено под тази десетка вече чакат други добре познати имена - Жоаозиньо със 106, Паулиньо с 97, Хосе Кордоба с 90, Миодраг Пантелич и Аймен Белаид с по 83, Уелтън със 79, Джавад Ел Джемили и Юсеф Рабех с по 77, Давид Яблонски и Зе Соареш с по 75. Това също е любопитна компания, защото показва колко различни епохи, футболни модели и селекционни стратегии са минали през "Герена".

Има, разбира се, и другата страна на историята. Онази, в която някои чужденци се превръщат по-скоро в любопитна бележка под линия. В ранглистата присъстват и легионери само с по един мач за Левски, а това винаги носи особен вкус на недоизказаност. Сред тези енигматични имена личат Борис Деркач, Уилям Батиста, Луан Виана, Иван Чворович и Анте Блажевич. При подобни случаи обикновено остава един и същ въпрос - какво изобщо се случи, та престоят им да приключи още преди реално да е започнал.

Тъкмо затова завръщането на Цунами, макар и за кратко, носи по-особена стойност. Защото напомня, че не всеки чужденец е просто поредното име в селекцията. Някои идват, взимат заплата и си тръгват безславно. Други оставят мачове, спомени, уважение и усещането, че са били част от клуба по истински начин.

Цунами е именно от втората порода. А когато погледнеш числата, вече няма място за съмнение.