Левски - ЦСКА: Суперкупата е малка, само докато не я спечелиш

Най-неприятната роля преди голям мач е тази, за която си работил най-дълго. Левски влиза в битката за Суперкупата като по-спокойния, по-подредения и в момента по-убедителния от двата отбора. Всичко около „сините“ подсказва, че именно те трябва да вдигнат трофея. Само че във футболен сблъсък с ЦСКА думата „трябва“ никога не е била особено надежден съветник.

Вечерта предлага прекрасна възможност. Няколко години след онзи паметен финал за Купата на България Левски отново може да победи вечния съперник пред пълен стадион и още същата вечер да прибере отличие. Подобни мигове остават, независимо колко важна или маловажна ще бъде определяна Суперкупата впоследствие. Когато отсреща стои ЦСКА, никой на „Герена“ няма да пита колко тежи трофеят. Ще има значение само кой го държи след последния съдийски сигнал.

Точно тук обаче се появяват подводните камъни. Най-големият от тях носи червена фланелка.

ЦСКА е ранен, а подобен съперник понякога е много по-опасен от онзи, който пристига самоуверен и убеден в превъзходството си. „Армейците“ постигат резултати, но играта им трудно може да предизвика възторг, напрежението около клуба отново е огромно, а оставката на Христо Янев превърна двубоя и в нещо повече от финал за един трофей. Футболистите му вече имат още една причина да излязат отвъд моментните си възможности - да изпратят подобаващо човека, който ги водеше дотук.

А може би и да не го изпращат. Футболът познава достатъчно истории, в които треньорът вече си е събрал багажа, а една победа внезапно кара всички да забравят защо изобщо е трябвало да си тръгва. Сценарият „Саша Илич в Партизан“ никак не изглежда невъзможен. Ако Янев победи Левски и занесе Суперкупата на „Армията“, емоцията около ЦСКА много лесно може да обърне разговора от „довиждане“ към „остани“. А когато един отбор играе не само за трофей, но и за своя треньор, таблиците с форма и предварителните прогнози губят част от стойността си.

При Левски е точно обратното. Там в момента е толкова спокойно, че чак започва да става плашещо. Всичко е подредено, отборът знае какво иска от мачовете си, Хулио Веласкес отдавна е спечелил съблекалнята и трибуните, а европейското лято даде на този състав самочувствието, че може да стои достойно срещу далеч по-сериозни съперници. Понякога обаче, когато дълго гледаш красивия порцелан и му се радваш, неволно започваш да се питаш кога ще се появи първата пукнатина.

Точно затова Суперкупата е опасен мач за Левски. Не защото ЦСКА внезапно е станал по-добрият отбор, а понеже „сините“ имат повече за губене от предварително създаденото усещане, че победата едва ли не им се полага. Не им се полага нищо. Трябва да си я вземат.

Хубавото е, че Веласкес едва ли има нужда някой да му обяснява това. Испанецът вече изгради модел за срещите, в които рискът трябва да бъде премерен много внимателно. Най-логично изглежда да видим голяма част от състава, с който Левски направи европейския си рейд, включително варианта без класически централен нападател. Рейналдо, Око-Флекс и Евертон Бала могат да оформят подвижното нападение, докато Сержиньо действа непосредствено зад тях.

Състоянието на Мазир Сула и Мехди Мубарак оставя въпросителни в средата, което отваря пространство за Гашпер Търдин и Майкон. Ако бразилецът бъде върнат на левия фланг на защитата, Асен Митков логично влиза сред кандидатите за халфовата линия. В центъра Кристиан Димитров и Кристиан Макун изглеждат естественият избор, Алдаир би трябвало да заеме десния бек, а Алекс Сентейес остава другата възможност отляво.

По-важно от имената обаче ще бъде поведението. Левски едва ли ще предаде футбола, който го доведе дотук – продължително владение, постепенно притискане на противника и висока преса, когато ситуацията позволява. Срещу ЦСКА обаче търпението ще бъде почти толкова важно, колкото агресията. Това е финал, в който една загубена топка или едно неправилно излизане могат да превърнат 70 минути превъзходство в безсмислена статистика.

И някъде в главите на двамата треньори със сигурност ще живее мисълта за дузпите. Равенството след редовното време праща двубоя директно към бялата точка, а подобна перспектива неизбежно започва да влияе върху решенията с приближаването на края. Не бих се изненадал именно затова началото да бъде далеч по-шахматно от онова, което пълните трибуни ще поискат.

Левски обаче има още една причина да не оставя този трофей на случайността. В началото на годината „сините“ вече стояха от тази страна на сцената. Срещу Лудогорец отборът на Веласкес имаше своите моменти, но разградчани изиграха по-зряло финала и победиха с 1:0. Това беше един от онези уроци, които не изглеждат драматични в момента, но би трябвало да останат записани някъде в паметта на един развиващ се тим. Втори финал за Суперкупата в рамките на годината вече дава възможност да покажеш, че си научил нещо от първия.

А глад със сигурност има. След шампионската титла апетитът на тази публика няма как да бъде заситен толкова лесно. Напротив, успехът обикновено не успокоява „Герена“, а кара хората да поискат следващото. В този смисъл Суперкупата е най-бързият възможен футболен фастфууд - една вечер, вечен съперник, победа и още един трофей във витрината.

Само че преди празненството трябва да бъде изигран мачът. ЦСКА ще дойде със своите проблеми, напрежение и футболни недостатъци, но точно това може да направи „армейците“ безкрайно опасни. Левски трябва да влезе в този финал не като отбор, който очаква да спечели, а като такъв, който е готов да се пребори за правото да го направи.

Преди няколко месеца Лудогорец напомни на Веласкес и футболистите му, че финалите не се печелят с това кой изглежда по-добре преди първия съдийски сигнал. Сега срещу тях стои най-големият съперник, трибуните ще бъдат пълни, а наградата ще чака само на един мач разстояние. Левски е фаворит.

Нека това бъде резултат от свършената работа, а не приспивателно преди финала. В началото на годината „сините“ изпуснаха Суперкупата. Сега срещу ЦСКА са получили възможно най-хубавия начин да си я поискат обратно.