Хулио, седем гола от ЦСКА не се изтриват с едно „Извинявайте“!

Има една дума, която напоследък започна да ми звучи особено неприятно, когато става въпрос за Левски и Вечното дерби. „Извинявайте“. Кратка, възпитана, на пръв поглед напълно достатъчна, за да покажеш, че осъзнаваш какво си причинил на хората, които те подкрепят. Само че след вчерашното 0:3 от ЦСКА тя вече ми идва в повече. Особено когато си спомним, че само преди два месеца същият противник вкара четири гола на „сините“ във финала за Суперкупата на България. Седем попадения в две дербита! И пак трябва да приемем едно „Извинявайте“, да кимнем разбиращо и да продължим напред, сякаш нищо особено не се е случило. Не става така, дон Хулио. Поне не всеки път.

Нека още в началото уточня нещо. Нямам никакво намерение да зачерквам направеното от Хулио Веласкес, нито да се присъединявам към онези, които след всяка загуба започват да търсят нов треньор. Испанецът заслужава огромно признание за начина, по който преобрази Левски. Той върна шампионската титла, подари на привържениците вечери, които дълго ще помнят, и изведе отбора до ниво, на което европейските елиминации вече се обсъждат като напълно реалистична цел. Всичко това е факт и няма как да бъде изтрито от един лош резултат. Дори от два.

Само че има поражения, които тежат по различен начин. Загубата от ЦСКА никога не е просто поредният неуспех в първенството, а когато е с три гола разлика и след толкова безпомощно представяне, тя неизбежно оставя след себе си въпроси, на които някой трябва да отговори.

За мен вчерашният мач спокойно намира място сред четирите най-слаби представяния на Левски под ръководството на Веласкес. В тази неприятна компания са реваншът срещу АЕК в плейофите на Шампионската лига, загубен с 0:4, поражението със същия резултат от АЗ Алкмаар преди повече от година, както и онова 2:4 срещу ЦСКА за Суперкупата през септември. Забележете нещо особено тревожно. Три от тези четири вечери са през настоящия полусезон, а две са срещу най-големия съперник. Колкото и хубави неща да се случват на Левски, подобна статистика вече започва да дразни.

На „Герена“ сякаш свикнаха, че европейските успехи могат да компенсират някои от грешките в България. До известна степен това е напълно разбираемо. Когато побеждаваш Виктория (Пилзен), Ягелония и се представяш достойно срещу сериозни противници, хората са склонни да простят някоя издънка в първенството. В крайна сметка никой не може да печели непрекъснато. Само че Вечното дерби има собствена тежест и не може да бъде поставено в графата на обикновените шампионатни мачове. При 0:1, след равностойна битка и някакъв нелеп гол, вероятно щяхме да говорим по съвсем различен начин. При 0:3 и седем допуснати попадения в последните две срещи с ЦСКА обаче извинението звучи някак недостатъчно. Както обича да казва Любослав Пенев, маааалко така... не е ОК.

Още по-неприятното е, че „червените“ постигнаха тези две победи с различни треньори. Смениха се хората край тъчлинията, промениха се някои от изпълнителите, но резултатът за Левски остана все така болезнен. И в двата случая ЦСКА излезе с ясна представа какво трябва да направи, спечели важните единоборства и изпълни задачите си с далеч по-голяма дисциплина. Поздравленията за съперника са напълно заслужени. В рамките на тези две дербита „армейците“ имат всички основания да се чувстват като властелини на София.

А най-неприятният въпрос за Веласкес е защо неговият отбор отново не намери противодействие. Първото обяснение, което ми идва наум, е свързано с физическото състояние. В четвъртък Левски изигра изключително тежък двубой срещу Ягелония, в който трябваше да вложи огромни усилия, за да стигне до победата с 1:0. Само три дни по-късно футболистите изглеждаха така, сякаш са оставили почти всичко от себе си на европейската сцена. Разликата в енергията беше очевидна, а още по-тревожното е, че подобни симптоми наблюдаваме от началото на сезона. След мачовете в Европа „сините“ твърде често стигат мъчително до точките в Първа лига, независимо от качествата на противника.

Досега индивидуалната класа, по-добрите футболни решения или просто характерът на отбора успяваха да компенсират натрупаната умора. Вчера срещу Левски застана съперник, който имаше необходимите качества да се възползва от нея. И го направи без никаква милост.

Това ме кара да се замисля дали настоящият състав вече не е достигнал границата на възможностите си. Ако една победа над Ягелония изисква толкова много от футболистите, че три дни по-късно те не могат да отговорят на интензитета на ЦСКА, значи има проблем, който трябва да бъде решен. Не е достатъчно след всяка европейска среща да слушаме колко добре се възстановяват играчите, когато на терена виждаме нещо различно. Още повече че говорим за клуб, който иска едновременно да защити титлата си и да продължи възможно най-далеч в Лига Европа.

Разбира се, физическата умора не може да обясни всичко. И тук стигаме до решенията на Хулио Веласкес, които според мен изиграха съществена роля за вчерашния провал.

Испанецът отново реши да прибегне до някои от своите треньорски хитринки, с които вероятно се е надявал да изненада противника. Вместо това обаче сякаш сам дръпна столчето изпод краката на собствения си отбор. Оставянето на Мазир Сула, Евертон Бала и Марко Груич сред резервите ми се стори трудно обяснимо още преди първия съдийски сигнал. Да, и тримата имаха сериозна роля в победата над Ягелония, но след дербито предстои пауза за националните отбори, а те не са ангажирани с представителните състави на своите държави. Защо тогава не получиха възможност да започнат и да дадат всичко, което им е останало?

Вечното дерби е от онези мачове, в които адреналинът понякога ти позволява да извадиш още няколко процента от себе си, дори когато краката вече тежат. Никой не може да гарантира, че с тримата на терена резултатът щеше да бъде различен. Поне обаче Левски щеше да излезе с най-сериозните си налични оръжия, вместо да се опитва да печели подобна битка с гумен нож.

Особено странно ми се видя решението за Мазир Сула. При отсъствието на контузените Сержиньо и Акрам Бурас именно той изглеждаше най-логичният човек, който да поеме отговорността за организацията на атаките. Левски остана без двамата си най-креативни футболисти, а треньорът реши да започне и без следващия в тази своеобразна йерархия. Така още преди началото на срещата се появи сериозен дисбаланс в офанзивен план.

Нали Веласкес непрекъснато повтаря, че неговият отбор има разпознаваем начин на игра, от който няма намерение да отстъпва независимо от противника? Тогава защо точно срещу ЦСКА беше избран състав, при който липсваше човекът, способен най-естествено да свърже халфовата линия с нападението? Резултатът беше предвидим – Левски стигаше до обещаващи позиции, но в решителния момент не намираше правилното продължение.

И тук идва още един въпрос, на който ми е трудно да намеря отговор. След като първоначалният замисъл очевидно не работеше, защо не последва реакция още на почивката? Защо трябваше да се чака резултатът да стане 0:3, за да бъдат предприети по-сериозни промени? Един от големите плюсове на Веласкес през този сезон е умението му да разчита развитието на мачовете и да реагира навреме. Само преди няколко дни срещу Ягелония го направи великолепно. Вчера обаче закъсня толкова много, че когато посегна към резервната скамейка, двубоят вече практически беше приключил.

Трябва да си го кажем. Дон Хулио проведе много слаб треньорски мач. Признанието за успехите му не означава, че трябва да си затваряме очите за подобни грешки.

ЦСКА заслужава победата си, но аз продължавам да смятам, че като общ потенциал Левски не отстъпва на „червените“. Дори напротив. В този състав има достатъчно качество, за да се противопостави успешно на най-големия си съперник. Проблемът е, че в последните две дербита „сините“ не успяха да покажат почти нищо от онова, с което заслужено печелят похвали в Европа. А когато един отбор не използва силните си страни и едновременно с това позволява на противника да разгърне своите, резултатът рано или късно става неприятен.

Имаше и обстоятелства, които можеха да променят развитието на вчерашния двубой. Левски създаде добри възможности в началото и при по-прецизно завършване историята можеше да бъде съвсем различна. Рейналдо беше показателен пример за проблемите в последната третина. Нападателят се движеше активно, намираше пространства, достигаше до опасни позиции, но когато трябваше да отправи точния удар или да подаде към по-добре разположен съотборник, твърде често вземаше грешното решение.

Това вече не е единичен случай. Левски има мачове, в които достига до противниковото вратарско поле с лекота, а след това сякаш забравя какво трябва да направи с топката. Пропускат се положения, забавят се подавания, избира се индивидуално действие, когато ситуацията изисква нещо съвсем просто. Срещу по-слабите отбори можеш да си позволиш подобен разкош. Във Вечното дерби цената обикновено е много по-висока.

Отсъствието на Бурас и Сержиньо също се усети болезнено. И двамата са от футболистите, които могат да променят темпото на атаката с едно движение или подаване. Без тях играта на Левски губи част от своята непредвидимост, а вчера стана ясно, че наличните алтернативи невинаги са достатъчни. Това не бива да служи като оправдание за разгрома, но е още един сигнал към хората, които отговарят за селекцията.

Писал съм го и преди, ще го повторя. Този отбор има нужда от освежаване. И то не някога в неопределеното бъдеще, а при първата реална възможност. Сезонът е дълъг, а Левски вече измина огромно разстояние с почти едни и същи основни изпълнители. Натрупаните минути започват да се усещат, контузиите ограничават избора на треньора, а съперниците постепенно намират начини да затрудняват познатите му комбинации.

Понеже през последните седмици непрекъснато говорим за европейските мечти на „сините“, ще си позволя едно сравнение с бягането на дълги разстояния. Левски направи впечатляващ старт, намери отлично темпо и дълго време караше останалите да го догонват. Само че маратонът не се печели с първите десет километра. В един момент краката започват да натежават, появяват се първите крампи и ако не си разпределил правилно силите си, онези, които доскоро си оставил зад себе си, постепенно започват да те настигат. Вчера ЦСКА не просто настигна Левски. Изпревари го убедително.

Точно затова ми се иска хората, които ръководят спортно-техническите процеси в клуба, да покажат какво могат. През последните месеци на „Герена“ се събраха немалко чуждестранни специалисти и сега е моментът работата им да даде конкретен резултат. Не говоря за безразборно привличане на футболисти, нито за скъпи покупки само заради успокояването на привържениците. Нужни са точни решения за постовете, на които отборът вече изпитва затруднения. Ако Левски иска да издържи на темпото в две надпревари, не може да разчита, че едни и същи единадесет или тринадесет души ще намират сили до безкрай.

И все пак нека не превръщаме вчерашната вечер в начало на някаква всеобща истерия. Левски не е загубил шампионската титла, нито е приключил участието си в Европа. С победа над Лудогорец „сините“ отново могат да излязат на първото място в Първа лига. Всичко хубаво, което този отбор постигна, продължава да съществува. Няма смисъл да се отправят тежки заклинания към треньора и футболистите, още по-малко да се говори за тотален провал на сезона.

Има обаче огромна разлика между това да запазиш спокойствие и да се преструваш, че нищо сериозно не се е случило. Седем гола от ЦСКА за два месеца са достатъчно основание за много строг разговор. Още повече че пораженията не дойдоха след някакво невероятно стечение на обстоятелствата, а след мачове, в които противникът беше по-подготвен да използва слабостите на Левски.

Веласкес вече е доказал, че може да учи футболистите си да побеждават. Сега трябва да покаже, че самият той умее да се учи от загубите. И най-вече от онези, които болят най-силно. Иначе рискува да превърне една от най-хубавите истории на „сините“ през последните години в сезон, за който ще си спомняме с горчивината на пропуснатите възможности.

Извинението е въпрос на възпитание. Промяната е въпрос на способности. След седем гола от ЦСКА Левски вече не се нуждае от поредното „Извинявайте“, а от доказателство, че някой най-после е разбрал защо се стигна дотук.