Глад, скъсани обувки и мизерия: немислимият път на Макс Ебонг към ЦСКА

Историята на най-новия играч на ЦСКА Макс Ебонг не е за това как се става футболист. Тя е за това как се оцелява, докато мечтаеш.

Той израства във Витебск – град, в който зимата е дълга, студът е безпощаден, а възможностите са малко. Семейството му живее в постоянен недостиг. Пари няма. Условия – още по-малко. Футболът не е приоритет, защото понякога дори храната не е сигурна. И точно в това ежедневие Ебонг започва да тренира – не защото има план, а защото няма друг изход.

Връщайки се назад в спомените си, Ебонг разкрива, че има периоди, в които буквално няма футболни обувки. Взима стари, износени, понякога с по-голям номер от други играчи. Понякога играе с разлепени подметки, пристегнати с каквото има. Не пропуска тренировка, дори когато знае, че ще му е по-трудно от всички останали.

„Не ме беше срам. По-страшно беше да се откажа“, казва в разговори за онези години.

До игрището често стига пеша. В сняг. В студ. След училище. Понякога гладен. Понякога толкова изморен, че тялото отказва, но главата не позволява. Тренира на замръзнали терени, където топката отскача като камък. Пада. Става. Продължава. Не защото някой го наблюдава, а защото знае, че ако спре – няма нищо друго.

Има момент, в който бедността вече не е просто трудност, а заплаха. Семейството му е изправено пред реалната възможност той да бъде изпратен в пансион, ако не се намери решение. Точно тогава футболът се превръща в последната му линия на защита. Един треньор вижда не таланта, а характера му – и започва да помага - с екипировка, с пътни, с това да му каже: „остани.“

Ебонг остава. И започва да тренира още повече. След края на заниманията. Сам. Когато другите си тръгват, той остава да тича, да подава, да стреля. Не защото някой го кара, а защото няма право на пропуск.

„Футболът не беше мечта. Беше начин да оцелея“, признава по-късно.

Той не е дете, което „избухва“. Той е дете, което издържа. И точно това го изгражда. Когато по-късно напуска Беларус и отива в Казахстан, условията вече са по-добри, но битката е същата – нова държава, нов език, конкуренция, без гаранции. Там вече никой не го съжалява. Но той е готов. Защото е минал през по-лошо.

Той има над 50 мача за националния отбор на Беларус и е един от най-добрите играчи на страната. Нищо обаче не е дошло даром. От момче, което е тичало, за да не бъде върнат назад. От футболист, който знае какво значи да се бориш за всяка крачка.

В ЦСКА Макс Ебонг идва не с претенции, а с минало. С белези. С навик да не се предава. В свят, в който много играчи израстват в комфорт, той е изграден в лишения.

Какъв ще е неговият път в ЦСКА и ще остави ли следа? Само времето ще покаже...