Детските усмивки, които разплакаха света - баща им вече е спомен

Те излязоха първи. Стадионът ги посрещна с бурни аплодисменти. Диниш и Дуарте – децата на Диого Жота хванаха ръцете на играчите и прекосиха терена на „Анфийлд“. Усмихнати. Малки. Момент, така красив и така тъжен. Спиращ дъха и пълнещ очите със сълзи...

Те вероятно не осъзнават всичко. И може би това ги пази засега. Ще помнят баща си – гласа му, усмивката му, начина, по който ги е държал за ръка. Но все още не знаят най-тежкото: че повече няма да го видят. Никога. Това осъзнаване ще дойде с годините. И ще боли всеки път по различен начин.

Малко по-късно Юрген Клоп публикува прочувствен текст не като треньор, а като човек. Той призна, че все още се усмихва, когато чуе името на Диого. И в същото време не може да приеме загубата му. Че дори хората, които вярват в по-висш смисъл, остават без отговор пред въпроса „Защо точно той?“.

Той говори за човек, който е бил скромен, истински, нормален. За човек, в когото другите са виждали най-доброто от себе си. За Диого – без маски и без поза.

На трибуните болката беше същото.. Феновете аплодираха, пяха и сведоха глави. Защото понякога подкрепата не е в думите, а в това да си там.

Между всички тези погледи и аплодисменти стоеше майката – Руте Кардосо. Сдържана, тиха, изправена. В няколко реда тя благодари за любовта и подкрепата, които са я обгърнали в най-трудния момент. Повече не е нужно.




Футболът ще продължи. Резултатите ще се сменят. Но онзи момент – двете деца, излизащи на терена, държащи ръце, по-големи от техните – ще остане. Това беше памет. И обещание, че Диого Жота няма да бъде забравен – нито от играта, нито от хората, които я обичат.