Източник на снимката: nullЧуждестранните покорители на българския волейбол
Предлагаме ви техните любопитни истории, които определено ще заинтригуват любителите на спорта
- 23/07/2026
За разлика от футбола или баскетбола, волейболът е сред колективните спортове, в които родните отбори не са толкова зависими от чужденци. Футболният Левски стана шампион за пръв път от 17 години със 17 легионери и испански треньор, баскетболният Балкан триумфира с четирима иностранци и сръбски специалист, докато волейболния Левски заложи на свои кадри с изключения на родения в Германия швейцарски диагонал Юлиан Вайзиг. Поради това фактът, че до средата на 90-те години трима състезатели извън България са ставали шампиони на страната в този спорт, сам по себе си е интригуващ. Предлагаме ви техните любопитни истории, които определено ще заинтригуват любителите на спорта.
Владимир Чернишов
Роден на 21 юни 1951 г. в Починок, Смоленска област, Чернишьов, както правилно трябва да се транскрибира името му, е сериозно име в европейския волейбол към началото на 80-те години. През по-голямата част от своята кариера той играе за отбора на Московският държавен технически университет „Бауман“, който обаче не постига сериозни успехи в шампионата на СССР. И няма как да е иначе, след като между 1970 и 1983 г. там неизменно титлата отива в ЦСКА Москва. Това обаче не пречи на нападателя да е неизменна част от Сборная. Двете европейски титли на ниво юноши и двете победи в лятна Универсиада са последвани от истински урожай от отличия. С него в състава СССР става четирикратен европейски (1975, 1977, 1979, 1981), световен шампион от 1978 г., а през 1977 г. завоюва и световната купа. Безспорно най-голямото постижение обаче е златния олимпийски медал от Москва’80.Той е постигнат след победа с 3:1 на финала срещу България, като в хода на срещата Чернишов заменя контузения си съотборник Александър Ермилов. Последната от споменатите европейски титли е именно в нашата страна, а връзката на волейболния ас с нея става още по-сериозна, когато той се жени за българка и се мести в София.
Най-доволни от тази ситуация са в тогавашния Левски-Спартак, които привличат съветския състезател през 1983 г. Дебюта му е през декември в сблъсъка за КНК срещу Хамбургер. „Сините“ успяват да отстранят представителя на ФРГ, но в следващата фаза са елиминирани от Брадър Мартинус (Нидерландия). На домашната сцена нещата не се получават и ЦСКА печели четвърта поредна титла. През сезон 1984-85 обаче начело на Левски вече е Георги Чолов, който преди това извежда женския тим до успех в първенството. Под негово ръководство играят безспорни лидери като Асен Гълъбинов, Димо Тонев и Митко Тодоров, но именно Чернишов е този, чийто опит се оказва от решаващо значение. Неслучайно дошлия едва на 16-годишна възраст в тима бъдещ национален селекционер Найден Найденов го нарича „човекът, който ме учеше на волейбол“.
В хода на сезона Левски губи 3 от петте си мача срещу ЦСКА, но в крайна сметка успява да спечели финалната четворка, участие в която взимат още Кремиковци и Миньор. Тимът достига и най-добрите 4 и в КНК, но за негово нещастие там попада и Динамо Москва. Преди срещата със съветския представител се получава предупреждение от горните етажи Чернишов да не играе в мача и треньорът Чолов е принуден да му измисли контузия, а „сините“ в крайна сметка губят с 0:3. Съветският волейболист получава възможност да замине за Италия, където играе до 1990 г. за Йоника Груми, Импавида, Фонтана Кандида, ИНА Фраскати и Кодьеко. Чернишов, който 12 пъти попада в списъка на най-добрите на СССР за годината остава на Ботуша след края на кариерата си и умира на 4 май 2004 г. в Падуа.
Владимир Алекно
Волейболните фенове го познават най-вече с това, че извежда Русия до олимпийската титла в Лондон през 2012 г., но малцина си спомнят, че през 1992 г. той триумфира с шампионската титла с Левски. Алекно е роден на 4 декември 1966 г. в Полоцк в семейство на литовец и беларускиня. През 80-те години централният блокировач е част от съставите на СКА Минск и ЦСКА Москва, като с „армейците“ печели две титли, Купа на СССР и КЕШ (1986). През 1990 г. той завършва тогавашния Държавен централен институт за физическа култура с орден „Ленин“ (ГЦОЛИФК), а 2 години по-късно бива привлечен в редиците на Левски в навечерието на плейофите за титлата. Сезон 1991-92 е предшестван от сериозна битка на върха, след като в предишното издание на надпреварата столичните грандове остават в сянката на Георесурс Бухово.
Тимът, който по спонсорски причини ще се преименува на Миньор-КИНТЕКС, е воден от Стоян Стоев, а част от състава е и сина му Мартин. Новият ръководител на „армейците“ Цветан Цветанов решава да хвърли ръкавицата и взима руснаците Иван Кузнецов и Николай Курявкин. В „синия“ лагер нямат намерение да се подсилват с чужденци, но скандалното напускане на Петър Узунов в посока Италия все пак бива компенсирано с взимането на Алекно. В добавка с привлечения за рекордните до този момент 250 000 лв. Людмил Найденов отборът на Христо Илиев съумява да стигне до крайния успех. Самият беларусин бързо забравя за българската си авантюра и до края на кариерата си играе на Апенините (Асти и Сполето), както и във Франция (Кан и Тур). За треньорската му кариера е достатъчно да кажем, че печели 5 пъти Шампионската лига със Зенит Казан.
Мануел Круменахер
Швейцарската връзка в българския спорт има своите традиции още от времето на Луи Айер и Шарл Шампо, но през 1996 г. тя е продължена от Мануел Круменахер, станал шампион на страната по волейбол със Славия. По това време родения в Бил/Биен играч е на 35 години, а самия той разказва за начина, по който е попаднал в страната. „Играех в Лугано, в италианската част на Швейцария, където мои съотборници бяха двама българи. 2 години по-късно срещнах моята бъдеща съпруга Валентина Панкова, която бе волейболистка на Славия, а нейния отбор имаше мач в Женева. Присъствах на срещата като гост, а след нейния край стана нашето запознанство. Последва година на ужасяващи телефонни сметки, след която реших да играя all in и сключихме брак. Прекарахме 1 година в Швейцария, а после заминах за България с идеята да остана няколко месеца, които обаче се превърнаха в 33 години“, спомня си Круменахер. Така той се озовава в Славия, където се превръща в своеобразен помощник на треньора Стефан Соколов („Моята задача бе да помагам за по-трудните неща в защита, буквално да съм седми човек на треньора“). Сред забележимите имена в тима са Христо Модев – Плавника, капитана Веселин Димчев и младия Андрей Жеков. Силната фигура в клуба е изпълнителния директор Иван Сеферинов-Джиго, а ролята на своеобразен сателитен отбор играе Балканкар Трън.
Основен съперник на „белите“ за титлата е шампионът от предишните 3 сезона ЦСКА, добавил към името си това на спонсора „Ариана“. Там начело е още една силна личност в родния волейбол – Спиридон Зегов. „Бързо разбрах за какво става въпрос, но гледах да стоя далеч от интригите. Зегов дори се шегуваше с мен по повод на съпругата ми Валентина, която бе от школата на ЦСКА „Виждаш ли каква жена съм ти дал.“ Вероятно очакваше да получи и трансферна сума“, с усмивка си спомня нашия събеседник. Точката на кипене е достигната по време на финалните плейофи, когато Славия се подсилва с Пламен Константинов, който според техния съперник е картотекиран неправомерно. „Армейците“ дори не се появяват за една от срещите, а в крайна сметка „белите“ печелят своята 8-а и последна на този етап титла. Самият Круменахер остава в България и се развива в сферата на икономиката. „Бях в Швейцария, когато работех за германска корпорация, но напуснах с идея да направя почивка за няколко месеца и да се запозная с държавата на моята съпруга. Идвайки в България реших да остана и създадох собствен бизнес, първо в сферата на консултациите, а след това и в софтуера. През тази година се пенсионирах.“, казва швейцарецът. От 2024 г. той има българско гражданство, а на последните парламентарни избори бе сред кандидат-депутатите от гражданската квота на „Продължаваме промяната“.
Владимир Чернишов
Роден на 21 юни 1951 г. в Починок, Смоленска област, Чернишьов, както правилно трябва да се транскрибира името му, е сериозно име в европейския волейбол към началото на 80-те години. През по-голямата част от своята кариера той играе за отбора на Московският държавен технически университет „Бауман“, който обаче не постига сериозни успехи в шампионата на СССР. И няма как да е иначе, след като между 1970 и 1983 г. там неизменно титлата отива в ЦСКА Москва. Това обаче не пречи на нападателя да е неизменна част от Сборная. Двете европейски титли на ниво юноши и двете победи в лятна Универсиада са последвани от истински урожай от отличия. С него в състава СССР става четирикратен европейски (1975, 1977, 1979, 1981), световен шампион от 1978 г., а през 1977 г. завоюва и световната купа. Безспорно най-голямото постижение обаче е златния олимпийски медал от Москва’80.Той е постигнат след победа с 3:1 на финала срещу България, като в хода на срещата Чернишов заменя контузения си съотборник Александър Ермилов. Последната от споменатите европейски титли е именно в нашата страна, а връзката на волейболния ас с нея става още по-сериозна, когато той се жени за българка и се мести в София.
Най-доволни от тази ситуация са в тогавашния Левски-Спартак, които привличат съветския състезател през 1983 г. Дебюта му е през декември в сблъсъка за КНК срещу Хамбургер. „Сините“ успяват да отстранят представителя на ФРГ, но в следващата фаза са елиминирани от Брадър Мартинус (Нидерландия). На домашната сцена нещата не се получават и ЦСКА печели четвърта поредна титла. През сезон 1984-85 обаче начело на Левски вече е Георги Чолов, който преди това извежда женския тим до успех в първенството. Под негово ръководство играят безспорни лидери като Асен Гълъбинов, Димо Тонев и Митко Тодоров, но именно Чернишов е този, чийто опит се оказва от решаващо значение. Неслучайно дошлия едва на 16-годишна възраст в тима бъдещ национален селекционер Найден Найденов го нарича „човекът, който ме учеше на волейбол“.
В хода на сезона Левски губи 3 от петте си мача срещу ЦСКА, но в крайна сметка успява да спечели финалната четворка, участие в която взимат още Кремиковци и Миньор. Тимът достига и най-добрите 4 и в КНК, но за негово нещастие там попада и Динамо Москва. Преди срещата със съветския представител се получава предупреждение от горните етажи Чернишов да не играе в мача и треньорът Чолов е принуден да му измисли контузия, а „сините“ в крайна сметка губят с 0:3. Съветският волейболист получава възможност да замине за Италия, където играе до 1990 г. за Йоника Груми, Импавида, Фонтана Кандида, ИНА Фраскати и Кодьеко. Чернишов, който 12 пъти попада в списъка на най-добрите на СССР за годината остава на Ботуша след края на кариерата си и умира на 4 май 2004 г. в Падуа.
Владимир Алекно
Волейболните фенове го познават най-вече с това, че извежда Русия до олимпийската титла в Лондон през 2012 г., но малцина си спомнят, че през 1992 г. той триумфира с шампионската титла с Левски. Алекно е роден на 4 декември 1966 г. в Полоцк в семейство на литовец и беларускиня. През 80-те години централният блокировач е част от съставите на СКА Минск и ЦСКА Москва, като с „армейците“ печели две титли, Купа на СССР и КЕШ (1986). През 1990 г. той завършва тогавашния Държавен централен институт за физическа култура с орден „Ленин“ (ГЦОЛИФК), а 2 години по-късно бива привлечен в редиците на Левски в навечерието на плейофите за титлата. Сезон 1991-92 е предшестван от сериозна битка на върха, след като в предишното издание на надпреварата столичните грандове остават в сянката на Георесурс Бухово.
Тимът, който по спонсорски причини ще се преименува на Миньор-КИНТЕКС, е воден от Стоян Стоев, а част от състава е и сина му Мартин. Новият ръководител на „армейците“ Цветан Цветанов решава да хвърли ръкавицата и взима руснаците Иван Кузнецов и Николай Курявкин. В „синия“ лагер нямат намерение да се подсилват с чужденци, но скандалното напускане на Петър Узунов в посока Италия все пак бива компенсирано с взимането на Алекно. В добавка с привлечения за рекордните до този момент 250 000 лв. Людмил Найденов отборът на Христо Илиев съумява да стигне до крайния успех. Самият беларусин бързо забравя за българската си авантюра и до края на кариерата си играе на Апенините (Асти и Сполето), както и във Франция (Кан и Тур). За треньорската му кариера е достатъчно да кажем, че печели 5 пъти Шампионската лига със Зенит Казан.
Мануел КруменахерШвейцарската връзка в българския спорт има своите традиции още от времето на Луи Айер и Шарл Шампо, но през 1996 г. тя е продължена от Мануел Круменахер, станал шампион на страната по волейбол със Славия. По това време родения в Бил/Биен играч е на 35 години, а самия той разказва за начина, по който е попаднал в страната. „Играех в Лугано, в италианската част на Швейцария, където мои съотборници бяха двама българи. 2 години по-късно срещнах моята бъдеща съпруга Валентина Панкова, която бе волейболистка на Славия, а нейния отбор имаше мач в Женева. Присъствах на срещата като гост, а след нейния край стана нашето запознанство. Последва година на ужасяващи телефонни сметки, след която реших да играя all in и сключихме брак. Прекарахме 1 година в Швейцария, а после заминах за България с идеята да остана няколко месеца, които обаче се превърнаха в 33 години“, спомня си Круменахер. Така той се озовава в Славия, където се превръща в своеобразен помощник на треньора Стефан Соколов („Моята задача бе да помагам за по-трудните неща в защита, буквално да съм седми човек на треньора“). Сред забележимите имена в тима са Христо Модев – Плавника, капитана Веселин Димчев и младия Андрей Жеков. Силната фигура в клуба е изпълнителния директор Иван Сеферинов-Джиго, а ролята на своеобразен сателитен отбор играе Балканкар Трън.
Основен съперник на „белите“ за титлата е шампионът от предишните 3 сезона ЦСКА, добавил към името си това на спонсора „Ариана“. Там начело е още една силна личност в родния волейбол – Спиридон Зегов. „Бързо разбрах за какво става въпрос, но гледах да стоя далеч от интригите. Зегов дори се шегуваше с мен по повод на съпругата ми Валентина, която бе от школата на ЦСКА „Виждаш ли каква жена съм ти дал.“ Вероятно очакваше да получи и трансферна сума“, с усмивка си спомня нашия събеседник. Точката на кипене е достигната по време на финалните плейофи, когато Славия се подсилва с Пламен Константинов, който според техния съперник е картотекиран неправомерно. „Армейците“ дори не се появяват за една от срещите, а в крайна сметка „белите“ печелят своята 8-а и последна на този етап титла. Самият Круменахер остава в България и се развива в сферата на икономиката. „Бях в Швейцария, когато работех за германска корпорация, но напуснах с идея да направя почивка за няколко месеца и да се запозная с държавата на моята съпруга. Идвайки в България реших да остана и създадох собствен бизнес, първо в сферата на консултациите, а след това и в софтуера. През тази година се пенсионирах.“, казва швейцарецът. От 2024 г. той има българско гражданство, а на последните парламентарни избори бе сред кандидат-депутатите от гражданската квота на „Продължаваме промяната“.
