😶Време е да си кажем някои истини за Илиан Илиев

Българският национален отбор по футбол гостува на Грузия в поредния си мач от квалификациите за Мондиал 2026, а около тима отново се носи познатото напрежение. В последните месеци надеждите за подем се смениха с горчивина – поражения, разочарования и усещане за зацикляне. Затова именно сега е моментът да поставим въпроса, който отдавна витае във въздуха: докъде всъщност стига потенциалът на селекционера Илиан Илиев?

Никой не може да оспори постиженията му на клубно ниво. Купата на България с Берое, стабилните представяния и медалите с Черно море – това са факти, които заслужават уважение. Илиев отдавна не е новак в треньорската професия, а специалист с изградено име и авторитет. Очакванията бяха логични, че този опит ще бъде пренесен и в националния отбор. Реалността обаче се оказа по-сурова. След като бе тотално разсипан в квалификациите за Евро 2024, Илиев внесе нужното освежаване и положи основите за плахата надежда. Дойде и моментът на истината - Лигата на нациите предложи наглед равностойна група със Северна Ирландия, Люксембург и Беларус, но „лъвовете“ останаха само втори и допълнително рухнаха в баража срещу Ирландия.

Истината, колкото и неприятна да звучи, е следната – Илиан Илиев сякаш успява да работи единствено там, където напрежението не е толкова осезаемо, а целите не са на ръба на живота и смъртта. В Берое и Черно море успя да изгради боеспособни колективи, да печели купи и да взема медали, защото натискът беше по-малък. Но щом се изправи пред голямото напрежение – първо в Левски, а сега и в националния отбор – картината е съвсем различна. Две-три тежки загуби и обичайното „предлагам си оставката“ се превръща в рефлекс, който повече прилича на защитна реакция, отколкото на лидерска решителност.

Да, Илиев е стабилен треньор в рамките на българската реалност. Той може да подреди отбор така, че да не загуби, да играе балансирано и дисциплинирано. Но когато става дума за големи мачове, за битки с отбори от висш европейски калибър, тактическата изобретателност, и смелостта да се рискува, често отсъстват. Доказателство за това бе и срещата с европейския шампион Испания – не става дума за самата загуба, а за начина, по който излязохме на терена. Решението да се заложи на Васил Панайотов срещу съперник от такъв калибър или пък да се избере Николай Минков за крило вместо Марин Петков изглеждат повече като упорство, отколкото като далновидна стратегия. Същевременно негови любимци от "Тича" като Живко Атанасов или Мартин Минчев (вече в Краковия), сякаш имат абонамент за държавния тим, независимо от формата им.

Още по-неприятно е, че Илиев рядко приема критика отстрани. Той внимателно следи всяко мнение в медиите и въпреки че твърди, че не се обижда, нерядко търси сметка на журналисти, които са го критикували. Помним репликите му по адрес на колежката Велислава Миланова от „Диема“. В същото време в други среди се радва на медиен комфорт, който може би повече го заблуждава, отколкото му помага.

Да, националният ни тим отдавна не е сред водещите сили и всеки селекционер, който се захване с тази мисия, рискува кариерата си. Но проблемът е, че дори с наличния състав, който не е толкова слаб, колкото понякога го изкарваме, България не успява да разгърне потенциала си под ръководството на Илиев. Всеки път има по една-две грешни селекционни решения, които тежат. А фактът, че БФС не разполага с реални алтернативи за поста, позволява на Илиев да съвместява позицията си в Черно море с тази на националния отбор, хибриден стил на работа, който не подхожда на футболна нация, за каквато уж имаме самочувствието да се определяме.

Самият той често е повтарял, че „познава всички футболисти“, но истината е, и това е напълно нормално, че националният тим под негово ръководство твърде много прилича на Черно море – дисциплиниран, но ограничен, борбен, но без новаторство. И това все по-често ни превръща в аутсайдери, дори срещу отбори от средна европейска ръка.

Разбира се, всички се надяваме именно сега – срещу Грузия и Турция – Илиан Илиев да опровергае критиците си и да ни накара да замълчим с футбол, който отново да вдъхне надежда за Мондиал 2026.

Финалът на този текст обаче остава горчив и ме кара да мисля следното - може би никой не е в състояние да надскочи себе си, ако вече е стигнал тавана си.